Определение № 513 от 25.09.2015 г. на ВКС по т. д. № 2437/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, предл. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на К. М. М. от [населено място] срещу определение № 332 от 23.06.2015г. по ч. т. дело № 1688/2015г. на Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, с което е оставена без разглеждане частната касационна жалба на К. М. М. срещу определение № 69 от 28.01.2015г. по в. ч. гр. дело № 34/2015г. на Пазарджишки окръжен съд, Гражданска колегия. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на обжалваното определение поради това, че размерът на определената гаранция не е съобразен с предвидените в чл. 391, ал. 3 ГПК критерии. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва частната жалба и поддържа становище за правилност на определението на ВКС, тъй като определението на Окръжен съд Пазарджик не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 3 и чл. 396, ал. 2 ГПК. Моли обжалваното определение на ВКС да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на делото. Разгледана по същество, тя е неоснователна. С определение № 69 от 28.01.2015г. по ч. гр. дело № 34/2015г. Пазарджишки окръжен съд е отменил определение № 2999 от 31.10.2014г. по гр. дело № 3283/2014г. на Пазарджишки районен съд, с което е допуснато обезпечение на предявения от К. М. М. против [фирма] иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер 19 540 лв. чрез налагане на обезпечителна мярка възбрана върху определен недвижим имот, и вместо това е постановил друго, с което е допуснал обезпечение на предявения иск чрез налагане на възбрана върху същия недвижим имот, но при внасяне на парична гаранция в размер 5 000 лв. в едноседмичен срок от съобщението. За да остави без разглеждане подадената от К. М. М. частна касационна жалба срещу посоченото определение № 69 от 28.01.2015г. по в. ч. гр. дело № 34/2015г. на Пазарджишки окръжен съд, ВКС на РБ, ТК, състав на Второ отделение е приел, че същата е процесуално недопустима, тъй като въззивното определение не подлежи на обжалване. Изложил е съображения, че по същество въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд за допускане на обезпечение /допуснато обезпечение при идентична обезпечителна мярка/, като само е променил условията за обезпечаване на иска, определяйки внасяне на парична гаранция по чл. 391, ал. 2 ГПК. Постановеното от въззивната инстанция определение не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 3 и чл. 396, ал. 2 ГПК. Съдебният състав се е аргументирал и с Тълкувателно решение № 1/2010г. от 21.07.2010г. по т. д. № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваният съдебен акт е правилен, съобразен със закона и при неговото постановяване не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Определението на въззивната инстанция, с което по същество е потвърдено определението на първоинстанционния съд за допускане на обезпечение на предявения иск, като само е изменено условието за обезпечение – след внасяне на парична гаранция в определен размер, не е от категорията на съдебните актове, които подлежат на касационен контрол, посочени в чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не прегражда по-нататъшното развитие на делото, не дава разрешение по същество на друго производство и не прегражда неговото развитие. Определението по обезпечение на иска има несамостоятелен, привременен характер, тъй като има действие до приключване на исковото производство и с него не се разрешават материалноправни въпроси, свързани с предмета на съответното съдебно производство. В този смисъл правилно съставът на Второ отделение, ТК на ВКС се е позовал на задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2010г. от 21.07.2010г. на ОСГТК на ВКС. Законодателят е предвидил изключение от посоченото правило в разпоредбата на чл. 396, ал. 2 ГПК, а именно обжалване с частна жалба пред ВКС на въззивно определение, когато въззивният съд при обжалване на първоинстанционното определение, с което е отказано обезпечение на иска, е допуснал исканото обезпечение. С разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК е създаден ред за защита на ответника по молбата, когато въззивният съд за пръв път допуска исканото обезпечение на иска. В настоящия случай редът за обжалване е изчерпан с постановяване на въззивното определение, с което въззивният съд се е произнесъл по частната жалба срещу определението, с което Пазарджишки районен съд е допуснал обезпечение на предявения иск. Молителят, поискал допускане на обезпечение, не разполага с право на частна касационна жалба срещу въззивното определение, с което молбата му е уважена, дори и да не е доволен от условията, при които е допуснато обезпечение. Поради това, че не са налице хипотезите на чл. 396, ал. 2, изр. 3 и чл. 274, ал. 3 ГПК, определението на Пазарджишки окръжен съд не подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него частна касационна жалба е недопустима. Обжалваното определение на ВКС, ТК, състав на Второ отделение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение