Определение № 3613 от 07.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2661/2025 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс. (АПК). Образувано е по частна жалба на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) към Министерство на вътрешните работи, срещу Определение № 4109/07.02.2025 г. на Административен съд – София-град (АССГ), постановено по касационно административнонаказателно дело (КАНД) № 11526/2024 г. С обжалваното определение АССГ допълва Определение № 27794/19.12.2024 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, като осъжда СДВР да заплати на Е. Д. от гр. Пазарджик направените по делото разноски в размер на 400 (четиристотин) лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател твърди незаконосъобразност на обжалваното определение. Счита, че не е налице правна и фактическа сложност на делото, в хипотеза на провеждане на производството, а тъй като съдебно производство въобще не е образувано, а същото е прекратено поради недопустимост на касационната жалба, то предвид малкия обем на оказана правна помощ и съдействие, свързани единствено и само с изготвяне на отговор на касационната жалба, то размерът на присъденото адвокатско възнаграждение следва да бъде редуциран под предвидения минимум. Счита, че съдът не следва да е обвързан от размерите, съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като се дължи съдебна преценка, при съобразяване на предоставената услуга, при фактическа и правна сложност на делото, количеството и вида, обема на извършената работа, защита и съдействие, с оглед размера на санкцията и др. обстоятелства. Сочи, че в случая делото не би се отличавало с правна и фактическа сложност, няма проведено съдебно заседание пред касационната инстанция, извършените процесуални действия не са обвързани с полагане на специфични знания и умения от страна на адвокат, тъй като не е осъществено процесуално представителство чрез явяване и/или участие в производството, тъй като същото е прекратено. Предвид изложеното намира, че присъдените разноски от 400 лв. са неоснователни и недоказани, алтернативно прекомерни, поради което иска тяхното редуциране под определения нормативно минимален размер. Ответникът по частната жалба – Е. Д. Д., от гр. Пазарджик, в писмен отговор чрез адв. С. Паров, АК – Пловдив, изразява становище за недопустимост на частната жалба. Счита, че с оглед реда за обжалване на определението за разноските и доколкото допълненото определение на АССГ е окончателно, то частната жалба се явява недопустима. Алтернативно намира частната жалба за неоснователна, като сочи, че искането за присъждане на разноски е било своевременно направено с отговора на касационната жалба, доказано е по основание и размер, като последният е определен съобразно разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Иска частната жалба да бъде оставена без разглеждане, алтернативно обжалваното определение да бъде оставено в сила, поради нейната неоснователност. Върховният административен съд, седмо отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 230 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК, приложима субсидиарно и в административния процес на основание чл. 144 АПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Определението за разноските се постановява в закрито заседание, връчва се на страните и може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Доколкото в настоящия случай се касае за определение, с което се прегражда по-нататъшния ход на производството по обжалване на постановеното от въззивния съд решение и предвид изричната разпоредба на чл. 213а, ал. 7 АПК в този смисъл, същото подлежи на обжалване. Ирелевантно е дали това право е упражнено, доколкото само по себе си обуславя и възможността да се обжалва определението по чл. 248, ал. 3 ГПК, постановено по искането за изменение или допълване на същото това определение. Следователно, частната жалба не е недопустима, както твърди ответната страна. Производството по КАНД № 11526/2024 г. по описа на АССГ е образувано по касационна жалба от полицейски орган при ОПП – СДВР, чрез пълномощник, срещу Решение № 3085/30.06.2024 г., постановено по АНД № 16249/2023 г. на Софийски районен съд. При осъществен контрол по реда на чл. 213а, ал. 6 АПК на касационната жалба, касационният съд установява неизпълнение на задължението по чл. 212, т. 2 АПК и оставя касационната жалба без движение, с указание подателят на жалбата да уточни от чие име е подадена касационната жалба. С писмо от 09.12.2024 г. пълномощникът на жалбоподателя уточнява, че касационната жалба е подадена от директора на СДВР, тъй като електронният фиш, който е бил предмет на въззивното производство, съдебното решение по което се атакува, е издаден с АТСС. Като взема предвид, че в производството пред СРС е обжалван електронен фиш за налагане на глоба (ЕФНГ) от 07.02.2023 г., издаден от СДВР и именно дирекцията е конституирана като ответник, с оглед направените от пълномощника на касационния жалбоподател уточнения, АССГ приема, че касационната жалба е недопустима, като подадена от ненадлежна страна, тъй като директорът на СДВР не е материално и процесуално легитимиран да обжалва постановеното въззивно решение, поради което я оставя без разглеждане и прекратява производството по делото с Определение № 27794 от 19.12.2024 г. За прекратяването на производството ответникът – Е. Д., е уведомен на 07.01.2025 г. Касационният съд установява, че касационната жалба е администрирана от СРС по реда на чл. 213а АПК, като препис от нея е изпратен на другата страна на основание чл. 213а, ал. 4 АПК, с указание за възможността й да подаде писмен отговор. Такъв е подаден на 23.08.2024 г., заведен в СРС под № 271993/26.08.2024 г. С отговора е направено искане за присъждане на разноски в полза на ответника по касация, приложен е договор за правна защита и съдействие, с предмет изготвяне на възражение по касационна жалба срещу Решение № 3085/30.06.2024 г., постановено по АНД № 16249/2023 г. на СРС, както и осъществяване на процесуално представителство по делото. Договореното възнаграждение е в размер на 400 (четиристотин) лева, заплатено в брой при подписване на договора. На 13.01.2025 г. от Е. Д. е подадено искане с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на Определение № 27794/19.12.2024 г., постановено по КАНД № 11526/2024г., в частта за разноските, доколкото съдът не се е произнесъл по направеното с отговора на касационната жалба искане за присъждането им в размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение. Препис от искането е изпратен на настоящия частен жалбоподател, който не взема отношение. При тези данни, касационната инстанция приема искането за изменение на Определение № 27794/19.12.2024 г. за допустимо и основателно. Сочи, че отговорността за разноски в съдебното производство по обжалване на наказателни постановления е уредена в чл. 63д от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), като редът за присъждането им е по АПК. Съдът се позовава на чл. 143, ал. 3 АПК, като сочи, че в случая производството е прекратено, а повод за образуването му е подадената касационна жалба. Доколкото по отношение на ответника е налице позитивен краен резултат, то като своевременно направено и доказано, искането му за присъждане на разноски се явява допустимо и основателно, без съдът да се е произнесъл по него. Така мотивиран, АССГ постановява обжалваното в настоящото производство определение, с което допълва Определение № 27794/19.12.2024 г. по КАНД № 11526/2024 г., в частта за разноските, като осъжда СДВР да заплати на Е. Д. Д., направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 (четиристотин) лева. Определението е валидно, допустимо и правилно. В настоящия случай съдът допълва определението си, като намира, че е направил пропуск да се произнесе по основателна претенция за присъждане на разноски. Това е така, тъй като претенцията за разноски на ответника по касация и настоящ ответник, е била своевременно заявена с отговора на касационната жалба, като едновременно с това са представени доказателства за извършването им. Отговорността за деловодните разноски произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК се носи от страната, чието правно твърдение е отречено със съдебния акт. Поначало тази отговорност може да бъде осъществена само в хода на висящ съдебен процес и въз основа на своевременно отправено искане до компетентната инстанция, подкрепено с надлежни доказателства за извършването на сочените разноски. Няма пречка ответната претенция за разноски да бъде заявена с отговора на касационната жалба, доколкото страната очаква развитието на съдебно производство, което е и причината да ангажира адвокатска защита. Съгласно чл. 134, ал. 1, изр. 2-ро от Конституцията на Република България, адвокатурата подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси, а съгласно чл. 2, ал. 1, изр. 1-во от Закона за адвокатурата (ЗАдв), упражняването на адвокатската професия е дейност, предвидена в Конституцията, за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица. За труда на адвоката се дължи възнаграждение (арг.: чл. 36, ал. 1 ЗАдв) Видно е, че адвокатската защита не се изчерпва с процесуалното представителство в хода на висящ съдебен процес, при това само в провеждани открити съдебни заседания. В хипотезата по чл. 143, ал. 3, предл. 2-ро АПК, за ответника възниква право на разноски, стига с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото, какъвто не е настоящият случай. В същия смисъл е разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. С оглед горното, доводите на частния жалбоподател, че в противоречие със закона са присъдени разноски за адвокат, който не е осъществил процесуално представителство чрез явяване и/или участие, доколкото административнонаказателното производство е прекратено, и стореното по делото не е обвързано с полагане на специфични знания и умения от страна на адвокат, не намират опора в приложимите правни норми. Още по-малко по изложените в частната жалба доводи може да бъде изменен размерът на присъдените разноски, като се намали договореното адвокатско възнаграждение. От страна на частния жалбоподател не е направено своевременно възражение за недължимост или прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в дадения за това по чл. 248, ал. 2 ГПК срок. Пропускът на страната да заяви позицията си не може да бъде саниран по реда на обжалване на определението по чл. 248, ал. 3 ГПК, поради това направеното с частната жалба възражение за прекомерност се явява преклудирано. Предвид изложеното, обжалваното определение като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,