Решение № 1 от 09.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1743/2025 г.

Образувано е по искова молба на М. Н. С., лично и като ЕТ „М. 23-М. С.“ЕИК[ЕИК] за прогласяване на нищожност на арбитражно решение от 27.02.2025 г. по арбитражно дело № 146 /2023 г. на АС при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД-гр. Пловдив, с което е осъдена да заплати на ответника в настоящото производство „ЛЕНО“ АД ЕИК [ЕГН] суми в общ размер на 18 382,23 евро по договор за „бизнес кредит“ от 16.09.2020 г., на основание чл. 47, ал. 2 ЗАрб. В исковата молба са изложени подробни доводи относно това, че ищцата е сключила договора за кредит в качеството си на потребител по смисъла на ЗЗП и следва да се ползва от съответната законова защита, макар че за нуждите на кредитирането, без да разбира последиците от този акт и без да изяви съзнателна воля, в резултат от поредица заблуждаващи действия от представителите на дружеството-кредитодател, конкретно изброени, дни преди сключване на договора за кредит формално е била регистрирана като ЕТ. В подкрепа на доводите си твърди, че договорът е сключен изцяло с оглед личните потребителски нужди на ищцата - за да погаси задължения по предходен договор за кредит, изтеглен в качеството й на физическо лице и за осъществяване на ремонт на жилището й, като не е получила никаква част от сумата по отпуснатия кредит, която да използва за търговска дейност, а и такава дейност поначало не е осъществявала и не осъществява. Освен това сумата по кредита е била преведена по личната сметка на молителя-физическо лице, а не по такава, открита в качеството й на ЕТ.С оглед горното и предвид императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК вр. § 13, т. 1 от ДРЗЗП моли да бъде прието, че спорът относно неизпълнението на договора е неарбитрируем и постановеното по него арбитражно решение е нищожно. Претендира разноски. Ответникът по исковата молба „ЛЕНО“ АД] чрез процесуален пълномощник, с депозирания в срок писмен отговор оспорва исковата молба и всички твърдения относно фактите, при които ищцата в настоящото е била регистрирана като ЕТ. Изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 19, ал. 1 ГПК, ограничаващи валидността на арбитражното споразумение, тъй като ищцата е ЕТ няма качество на потребител, а сключеният между страните договор представлява двустранна търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ. Излага подробни съображения в подкрепа на защитната си, въз основа на които моли да се приеме, че спорът по арб. дело № 146/2024 г. на Арбитражен съд при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД е арбитруем, а постановеното по него решение – валидно, поради което и искът по чл. 47, ал. 2 ЗМТА следва да се отхвърли, с присъждане на сторените от ответника разноски. В проведеното публично съдебно заседание и в представените писмени бележки страните са изразили подробни становища по спорните въпроси относно допустимостта и основателността на иска. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение приема следното: Исковата молба е предявена от надлежна страна, в рамките на преклузивния тримесечен срок по чл 48 ал.1 от ЗАрб и поради това е допустима. Освен това това следва да се посочи, че с оглед практиката на СЕС потребителската защита не е ограничена от типичните преклузии по ГПК, доколкото за нищожността на договора, страна по който е потребител, или на отделни негови клаузи съдът е длъжен да следи служебно, а потребителят може да се позове на тази нищожност както в случаите, когато е изпълнил доброволно задълженията си съобразно договора, така и по време на принудителното изпълнение. Разгледана по същество, исковата молба се преценява като основателна, поради следните мотиви: С изменението на чл. 19, ал. 1 ГПК /ДВ, бр. 8/2017 г./ изрично се изключи възможността за уговаряне на арбитражно споразумение по материалноправен спор, по който една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, като едновременно с това бе създадена и новата ал. 2 на чл. 47 ЗМТА, според която арбитражни решения, постановени по спорове, чийто предмет не подлежи на арбитраж по смисъла на чл. 19, ал. 1 ГПК, са нищожни. С оглед горното основният спорен въпрос между страните е дали ищцата – ответник в производството по арбитражно дело 146/2024 г. на АС при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД, е имала качество на потребител при сключване на Договор за бизнес кредит с кл. № 6770 от 16.09.2020 г., доколкото го е подписала в качеството си на ЕТ. При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и данните в ТРРЮЛНЦ се установява, че ищцата е регистрирана като ЕТ в началото на м.септември 2020 г., броени дни преди сключването на договора за кредит с включена в същия алтернативна арбитражна клауза, предвиждаща, че споровете между страните могат да се разрешават и чрез арбитраж, при изрично посочена компетентност на Арбитражния съд при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД. От съдържанието на договора за „бизнес кредит“ е видно, че част от кредита се отпуска за покриване на таксите на ЛЕНО АД за юридическо и административно обслужване, като се удържа (усвоява) директно от кредитора, за другата част не се уточнява изобщо с какво предназнамение се отпуска съответната сума.. Предвижда се също, че след изпълнение на всички поставени условия остатъкът от кредита ще бъде преведен по банков път на кредитополучател, без да става ясно, че тази сметка е открита в качеството му на ЕТ, нито че средствата по кредита се усвояват от последния в това му качество и във връзка с упражнявана търговска дейност. Не на последно място следва да се отчете и че от приетия като доказателство трудов договор става ясно, че както към датата на сключване на договора за кредит, така и в последствие кредитополучателката е упражнявала дейност по трудов договор с трето за процеса лице. От друга страна не се установява същата да да е упражнявала каквато и да е било „бизнес дейност“. Следователно никаква част от така предоставения кредит не е била предназначена и не е послужила за осъществяване на търговската дейност на ищцата като ЕТ. Формалната регистрация на ищцата като ЕТ (вероятно извършена за нуждите на кредитирането и с цел заобикаляне на императивните разпоредби за защита на потребителите), посочването на това нейно качество при сключването на договора за кредит, както и наименованието на договора („за бизнес кредит“) не са достатъчни да обусловят извода, че не се касае за договор, сключен с потребител. Съгласно решение на СЕС от 08.06.2023 г. по дело С-570/21 и цитираните в него съдебни актове, разпоредби и съображения от правото на Съюза, „потребител“ означава всяко физическо лице, което действа за цели извън неговата търговска дейност, стопанска дейност, занаят или професия, като в определението за „потребител“ следва да се включват и тези физически лица, които са сключили договори с двойна цел, когато търговската цел е толкова ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на договора. Съгласно тази задължителна практика на Съда на Европейския съюз се възприема широкото тълкуване на понятието „потребител“, като отдава значение на предназначението на кредита и на това, за какви цели и нужди същият ще се използва – за стопанска или за нестопанска дейност, както и на съотношението между двете, ако целите са смесени. В конкретния случай не се установява, че т. нар. „договор за бизнес кредит“ ищцата е сключила като потребител, вкл. по смисъла на националния закон (ЗЗП). Ето защо съдът намира, че с атакуваното арбитражно решение на АС при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД, постановено на база съдържащата се в него арбитражна клауза, е разрешен неарбитрируем спор, поради което и съгласно разпоредбите на чл. 47, ал. 2 ЗАрб, вр. чл. 19, ал. 1 ГПК същото е нищожно. Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен, като ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата за производството държавна такса от 1438,08 лева, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, както и адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата в размер на 3570 лв По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение