Определение № 2349 от 10.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1643/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Х. Л. К., подадена чрез адв. М. Кънчева, против Определение №2084/20.01.2025 г. на ІV касац. състав на Административен съд София- град (АССГ), постановено по адм.д.№7747/2024 г., с което е оставена без разглеждане жалбата на К. против Разрешение с изх.№СОА24-СГ01-1623-2/17.07.2024 г., издадено от директор на Дирекция „Сигурност“ при Столична община за провеждане на събитието „София Съмър фест“/ летен фестивал „Sofia Summer fest“/ и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради необоснованост и нарушение на материалния закон, поради което се иска отмяната му. Ответникът – директорът на Дирекция „Сигурност“ при Столична община моли оспорваното определение да бъде оставено в сила като правилно, развивайки съображения за липсата на правен интерес у жалбоподателя, което прави жалбата му недопустима, на основание чл. 159, т. 4 АПК. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, като обсъди наведените в жалбата доводи и становището на ответника, приема, че частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.230 АПК и от надлежна страна, поради което същата е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Според чл. 147, ал. 1, във връзка с чл. 184 АПК, правото да оспорят административния акт имат гражданите и организациите, чийто права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него, или за които той поражда задължения. В жалбата си Х. К. се позовава на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България и счита, че за него е налице правен интерес да оспорва процесното разрешение, тъй като то засяга и ограничава основни конституционни права на гражданите като правото на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи, разписано в чл.55 от Конституцията. Посочва, че мястото, което е избрано за провеждане на масови фестивални събития, каквото е и „София Съмър фест“, е крайно неудачно, за тази локация няма проведено обществено обсъждане и няма приет подробен план, който да разрешава провеждането на такива събития. Поради това може да се направи извода, че негативното засягане на правата на гражданите при „изначална липса на право на разрешаване на събития на тази територия би следвало да се презумира.“ Освен това подчертава, че изводът на съда относно шумовото замърсяване в дома на жалбоподателя и в парка е неправилно преценено, че зависи от организатора на събитието, в чийто контрол е да спази нормите на шум по начин, който да не вреди. За да остави без разглеждане жалбата, първоинстанционният съд е преценил, че с даденото разрешение не може да се приеме, че се засягат пряко и непосредствено права на жалбоподателя или се накърняват негови преки и непосредствени интереси. Липсата на правен интерес не може да бъде преодоляна с посочване на измерените нива на шум в района и създадения шумов дискомфорт на живеещите в близост хора. Определението е правилно. Общата клауза за обжалваемост на административните актове пред съдилищата, възприета в чл. 120, ал. 2 от Конституцията, не изключва наличието на правен интерес като положителна процесуална предпоставка за допустимостта на обжалването им. Според т. 1 от Решение № 21 от 26.10.1995 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 18/1995 г., чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България урежда правото на съдебна защита на гражданите и юридическите лица срещу административни актове, които ги засягат. Задължително конституционно условие е обжалваният акт да засяга лицето, което го обжалва. Наличието на такова "засягане" е необходимото условие за възникване на процесуален правен интерес от съдебно обжалване. Според Конституционния съд във всички случаи, когато гражданите атакуват индивидуални, общи или нормативни административни актове, те трябва да докажат пред компетентния съд, че е налице засягане на техни права или законни интереси. При това заинтересоваността следва да е правомерна, лична и обоснована /виж решение № 5 от 17.04.2007 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 11/2006 г. /. За да е налице правен интерес от оспорване на административен акт като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на оспорването, оспорващият трябва да докаже, че целта на подаването на жалбата е премахване на неблагоприятни за него правни последици, респективно - към предотвратяването им или към постигане на положителни правни резултати. Само тогава правният му интерес ще е личен, пряк и непосредствен - т. е. административният акт трябва пряко да засяга правната сфера на оспорващия като непосредствено отнема, изменя или ограничава негови права или противозаконно създава задължения за него. Това означава, че отмяната на акта ще доведе до удовлетворяване на интереса на оспорващия. Ако посоченото не е налице, то у жалбоподателя липсва правен интерес и съответно право на оспорване. Същественото обстоятелство в случая, е че административните актове не подлежат на обжалване от всяко лице, а само от засегнатите от актовете лица - чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България, при което тежестта на доказване на правен интерес от оспорването на съответния акт е у жалбоподателя. Изискуемият интерес не следва да е общ и житейски формулиран, както е в конкретния случай, а да е правен интерес, който да е конкретен, личен и пряк. Това означава, че оспорващият следва да установи, че обжалваното от него разрешение на директора на Дирекция „Сигурност“ директно засяга, нарушава или застрашава негови съществуващи и реални права или законни интереси. Както в първоинстанционното производство, така и в настоящото частно съдебно производство жалбоподателят не заявява и не установява активна процесуална легитимация за предявяване на жалбата - правен интерес по смисъла на закона от оспорване на процесния акт, който да нарушава негови лични имуществени или други права. При това положение следва да се приеме, че Административен съд София- град правилно и законосъобразно е оставил без разглеждане жалбата на Х. Л. К., в съответствие с разпоредбите на чл. 159, т. 4, във връзка с чл. 184 от АПК, и е прекратил производството по делото. По така изложените съображения, тричленен състав на Върховния административен съд, шесто отделение,