Определение № 6883 от 22.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5788/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по постъпили две частни жалби, както следва: Частна жалба от С. Щ. С. – Главен юрисконсулт в Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ /ГД ИОКН/ към Министерство на културата и Г. Л. Ц. - юрисконсулт в ГД ИОКН към Министерство на културата, против Определение № 5418/10.02.2026 г., постановено по адм. дело №1673/2026 г. по описа на Административен съд София - град /АССГ/, с което съдът е оставил без разглеждане като недопустимо искането на С. Щ. С., Г. Л. Ц. и Д. А. за спиране изпълнението на Заповед № РД-09-186/23.01.2026 г. на Министъра на културата. Частните жалбоподатели оспорват Определение № 5418/10.02.2026 г. в частта, с която съдът е приел, че подадената жалба има суспензивен ефект, но на основание чл.166, ал.1 от АПК, вместо на основание чл.166, ал.4 от АПК, която разпоредба според съда е неприложима. По подробно изложени доводи считат, че определението е неправилно поради противоречие с материалния закон. Иска се определението в обжалваната част да бъде отменено. Постъпила е и втора частна жалба от Н. А., С. С., Ц. Ш., Г. Ц. и Д. А. –държавни служители на длъжност „Главен юрисконсулт“ и „Юрисконсулт“ в ГД ИОКН при Министерство на културата, срещу Определение № 6458/17.02.2026 г., постановено по същото дело. С това определение съдът е оставил без разглеждане, като недопустима жалбата Н. А., С. С., Ц. Ш., Г. Ц. и Д. А. срещу Заповед № РД-09-186/23.01.2026 г. на Министъра на културата и е прекратил производството по делото. Жалбоподателите Н. А., С. С., Ц. Ш., Г. Ц. и Д. А., оспорват Определение № 6458/17.02.2026 г., като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат доводи, че заповедта не е вътрешнослужебен акт. Считат, че съдът не е изяснил характера на акта, неговите правни последици, както и всички релевантни факти, имащи значение за спора. Искат определението да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствени действия. Не претендират разноски. Ответникът – Министърът на културата, чрез юриск. М. Кацарова, оспорва двете частни жалби като неоснователни. Подробни съображения излага в представени по делото 2 броя писмени отговори. Счита, че постановените определения са правилни и моли да бъдат оставени в сила. Не претендира разноски. Върховният административен съд, състав на Пето отделение намира частните жалби за процесуално допустими, като подадени в срок и от надлежни страни. Разгледани по същество, частните жалби са неоснователни. За да постанови обжалваното Определение № 5418/10.02.2026 г., съставът на АССГ е приел, че искането за спиране на Заповед № РД - 09-186/23.01.2026 г. на Министъра на културата е недопустимо, тъй като в случая следва да се приеме, че подаването на жалба срещу решението има суспензивен ефект според общото правило по чл.166, ал.1 от АПК. Съдът е посочил, че в случая не е допуснато предварително изпълнение на заповедта по закон или с волеизявление на административния орган, поради което останалите хипотези на чл.166 от АПК, са неотносими към съдържанието на оспорената заповед. Обосновал е извод, че процесната Заповед № РД-09-186/23.01.2026 г. на Министъра на културата не може да се обвърже с конкретна разпоредба по силата на която да подлежи на предварително изпълнение. С оглед така изложеното съдът е приел искането за спиране на заповедта за недопустимо. Определението е правилно. Съгласно чл.166, ал.1 от АПК оспорването спира изпълнението на административния акт, като настъпилия суспензивен ефект препятства както принудителното, така и доброволното изпълнение на акта. Изключение от това правило по аргумент на чл.166, ал.2 и ал.4 от АПК е налице само тогава, когато предварителното изпълнение на акта е допуснато по силата на отделен закон, с разпореждане на административния орган, издал акта или на съда. В случая не са налице хипотезите на чл.166, ал.2 и ал.4 от АПК, тъй като за оспорената заповед не е допуснато предварително изпълнение, както с разпореждане на органа издал акта, така и по силата на отделен закон. Правилен е и изводът на съда, че в случая не е налице конкретна норма, по силата на която заповедта да подлежи на предварително изпълнение, поради което с факта на подаване на жалбата се спира изпълнението на оспорения акт. Съдът правилно е приел, че е недопустимо да се иска от съда да постанови спиране на изпълнението на административен акт, за който не е предвидено предварително изпълнение. Неоснователни са доводите, изложени в частната жалба относно приложението на чл. 124 от Закона за държавния служител /ЗДСл/. Цитираната разпоредба урежда хипотезите по спорове относно възникването, съдържанието и прекратяването на служебните правоотношения. В случая не е налице подобен спор, поради което е неприложима и разпоредбата на чл.124, ал.2 от ЗДСл. съгласно която обжалването на актовете не спира тяхното изпълнение. С оглед изложеното и при липсата на визираните от частните жалбоподатели основания за отмяна, обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. По отношение на Определение № 6458/17.02.2026 г. АССГ е приел, за установено от фактическа страна, че със Заповед № РД - 09-186/23.01.2026 г. на Министъра на културата е създадена постоянна работна група, като в т.II е посочено: “Възлагам на постоянната работна група да изготвя проектите за заповеди за деклариране, за отказ от деклариране, за прекратяване на временни режими, както и проектите на заповеди по чл.65, ал.1, т.1-3 от Закон за културното наследство /ЗКН/ и чл.69 от ЗКН както и други във връзка с приети до настоящия момент решения на Специализирания експертен съвет за опазване на недвижими културни ценности /СЕСОНКЦ/.“ При така установеното от фактическа страна съдът е направил извод от правна страна, че видно от съдържанието на заповедта, същата е издадена от орган на изпълнително – разпоредителна власт, при упражняване на вменени му със закон административно – управленски функции, същата не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, поради което не подлежи на съдебен контрол. Съдът е посочил, че в случая жалбоподателите се намират в служебни правоотношения с Министерство на културата, а Министърът на културата при издаване на заповедта не действа като административен орган, а като орган по назначаването. Направил е извод, че процесната заповед е вътрешнослужебен акт, с който не се засягат права, свободи или законни интереси на граждани и организации извън министерството. Първоинстанционният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 2, ал.2, т.3 от АПК, като е посочил, че актовете с които се създават права или задължения за органи или служители в рамките на една администрация не подлежат на съдебно оспорване. Определението е правилно. Съдът е установил правилно фактическата обстановка и е извел правилни и законосъобразни изводи относно характера на оспорената заповед с оглед съдържанието на същия. Съставът на АССГ правилно е приел, че заповедта за определяне на работна група е вътрешнослужебен акт, с който не се засягат права свободи или законни интереси на граждани или органицации извън министерството. Настоящият съдебен състав, съобразявайки съдържанието на обжалвания акт, споделя извода на първоинстанционния съд, че се касае за вътрешнослужебен акт, тъй като издателят на акта и неговите адресати влизат в структурата на едно и също йерархическо вътрешно ведомствено подчинение, а съдържащите се в заповедта разпореждания имат вътрешно служебен характер – насочени са и засягат единствено отношения в рамките на Министерство на културата. В тази връзка правилен е и изводът на съда, че с оспорената заповед не се променят параметрите на служебните правоотношения на членовете на създадената със заповедта постоянна работна група. Актовете, определяни в доктрината и в съдебната практика като "вътрешнослужебни", "вътрешноведомствени", "вътрешноорганизационни" актове са обхванати от нормата на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК и същите, по силата на цитираната разпоредба, не подлежат на съдебен контрол, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. В случая правилно съдът е приел, че липсва такова засягане, тъй като актът има само вътрешно, но не и външно действие – не засяга права и интереси на граждани и юридически лица. Наличието на годен за обжалване административен акт е положителна процесуална предпоставка за допустимостта на образуваното съдебно производство, от категорията на абсолютните, за чието съществуване съдът следи служебно. Липсата му обосновава извод за недопустимост на търсената съдебна защита, поради което първоинстанционният съд правилно е оставил жалбата без разглеждане. С оглед изложеното определението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски за настоящото производство не са претендирани от ответната страна и не се присъждат. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо във вр. с чл.236 АПК Върховният административен съд, състав на Пето отделение