Решение № 3326 от 24.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7714/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ – Пловдив срещу Решение №4730 от 22.05.2025 г., постановено по адм. дело №408/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив. Изложени са доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения административен акт. В допълнителна молба се претендират присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника. Ответникът – М. С. А. от [населено място], обл. Пловдив, чрез адв. Калчев, в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, съобразено и с трайната практика на ВАС по аналогични случаи, поради което иска оставянето му в сила. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения. Предмет на спора пред първоинстанционния съд е Решение № 2153-15-25/ 10.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на А. срещу разпореждане [номер]/Протокол № 2140-15-1021/ 25.11.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив. От фактическа страна по делото е установено, че административното производство е образувано по заявление с вх. № 2112-15-3514 от 04.11.2024 г., с което М. А. е направила искане за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл.74, ал.1, т.4 от КСО. Към заявлението са приложени удостоверителни документи, сред които Експертно решение (ЕР) на ТЕЛК №94679/173/09.10.2024 г., с определени 54 на сто трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане. С разпореждане [номер]/Протокол № 2140-15-1021/25.11.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив е било отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на основание чл.74, ал.1, т.4 КСО. За да постанови този резултат, пенсионният орган е изложил доводи, че времето, през което неработеща майка е отглеждала дете до 3-годишна възраст, зчетено за осигурителен стаж на основание чл.9, ал.7 от КСО от 01.05.2006 г. до 01.05.2009 г.; от 17.05.2009 г. до 17.05.2012 г.; от 29.11.2017г. до 18.06.2019г.; от 20.06.2019г. до26.06.2019г. и от 27.06.2019г. до 29.11.2020г. с обща продължителност 08 г. 11 м. и 27 дни, не е действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО. В разпореждането е отразено, че към датата на инвалидизиране – 30.06.2024 г. А. има навършена [възраст], а по представените документи за осигурителен стаж и данните по чл.5, ал.4, т.1 от КСО, за времето от 11.12.2003 г. до 29.11.2020 г., е зачетен общ осигурителен стаж 09 г. 11 м. 24 дни, от които обаче само 11 м. и 27 дни са действителен осигурителен стаж. С тези мотиви от страна на пенсионния орган е прието, че заявителят не е изпълнила условието за наличие на най-малко 1 година и 8 месеца действителен осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране, поради което и на основание чл.74, ал.1, т.4 КСО е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Разпореждането, с което е постановен отказът е обжалвано по административен ред пред директора на ТП на НОИ – Пловдив, който е възприел доводите на пенсионния орган и е отхвърлил жалбата с цитираното Решение № 2153-15-25 от 10.02.2025 г., което е предмет на съдебен контрол. Първоинстанционният съд е приел, че решението е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при наличие на фактически и правни основания за издаването му, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон, поради което го е отменил и е върнал преписката на пенсионния орган за издаване на нов акт съобразно указанията, дадени в мотивите на съдебното решение, като е възложил в тежест на касатора разноските по делото. Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяване на решението си съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Спрямо релевантните и установени факти съдът е приложил правилно материалния закон, макар в мотивите на първоинстанционното решение да е направено неточно привързване към предходната правна уредба, дадена с чл.80 от ППЗП(отм.), т.е. с нормативната база, действала до 2000г., когато майчинството не е било ползвано. Въпреки това обаче крайните изводи са идентични, поради което това не се приема за съществен порок на атакуваното съдебно решение от касационната инстанция. В обжалвания акт са обсъдени възраженията на страните и са изложени мотиви досежно подлежащия на оспорване административен акт, като съдът се е позовал на константната съдебна практика на Върховния административен съд по тълкуване хипотезата на действителен осигурителен стаж в случаите на ползване на отпуск за отглеждане на дете и за бременност и раждане. В чл.74, ал.1 от КСО е посочено, че осигурените лица придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането, какъвто е настоящият случай. За лицата над 30-годишна възраст необходимият осигурителен стаж е 5 години, като в чл.74, ал.2 от КСО е предвидено, че една трета от този осигурителен стаж трябва да е действителен. Правилен и обоснован е изводът на съда по спорния по делото въпрос, а именно: наличието на действителен осигурителен стаж на А. за времето, когато е била неработеща майка. От наличните в административната преписка доказателства е видно, че това се отнася за периодите на майчинство: от 01.05.2006 г. до 01.05.2009 г.; от 17.05.2009 г. до 17.05.2012 г.; от 29.11.2017г. до 18.06.2019г.; от 20.06.2019г. до26.06.2019г. и от 27.06.2019г. до 29.11.2020г. с обща продължителност 08 г. 11 м. и 27 дни. Както правилно е отбелязал в таз връзка съдът, от анализа на приложимата материалноправна уредба на чл.9, ал.2, т.1 и т.2 КСО и чл.38, ал.3, т.6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, законодателят не прави разлика между жените, които не работят, защото са майки на малки деца и другите жени, които полагат труд и са осигурени за този риск при общественото осигуряване при майчинство, включително и в хипотезите на чл.74, ал.1, т.2, 3 и 4. В този смисъл е и постоянната практика на Върховния административен съд, част от която е цитирана в съдебното решение. Предвид изложеното, не се установяват сочените касационни основания за отмяна, поради което решението, като правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, на ответника по касация се дължат разноски, които се констатираха да са в размер на 600 лева или 306,78 евро, който размер е близко до минималния, посочен в чл.8, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, предвид което настоящата инстанция намира, че същият не е прекомерен. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,