Определение № 316 от 03.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2459/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Адвокат П. К. в качеството й на пълномощник на С. З. Д., Г. И. Д., В. Иванова Ш., М. И. Д. обжалва определение № 264/28.07.2025 г. по т.д. 136/25 г., по описа на Апелативен съд-Пловдив, с което е изменено решението на съда по посоченото дело, в частта за разноските, направени пред въззивната инстанция, на основание чл. 248 от ГПК и й е определено възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Излага съображения за нарушение на материалния закон, конкретно на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., като счита, че неприлагането на Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа на ВАдвС, било неправилно. Следвало въпреки решение С-438/22 г. на СЕС, да се приеме, че така определените размери на адвокатските възнаграждения са инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатското възнаграждение. Излага съображения, че възнаграждението било определено в изключително намален размер, което било неправилно и не отговаряло на изискването размерът на адвокатското възнаграждение да е справедлив. Подчертава, че сключеният договор с клиента означавал, че адвокатът се е съгласил да осъществи представителство, като получи възнаграждение в размер не по-нисък от определения с Наредбата. Неправилно било третирането на определяне на възнаграждение между адвокат и клиент, когато клиентът не се нуждае от безплатна адвокатска помощ, както и когато се нуждае от безплатна адвокатска помощ. Застрахователят не бил направил изрично възражение да не се прилага Наредба № 1 на ВАдвС. Въззивният съд следвало да присъди възнаграждение в общ размер за всяка от защитаваните от адвоката в процеса страна по 6 540 лв, в общ размер на 26 160 лв. Самата защита на четири лица в процеса означавала правна и фактическа сложност на делото. Счита, че съдът не бил съобразил да посочи и дали възнаграждението, което е присъдил включва ДДС или не включва. Направено било искане възнаграждението да бъде с включен ДДС и иска ВКС да увеличи размера, като изрично посочи, че над определения размер се дължи и ДДС. Моли да се отмени обжалваното определение и да се постанови друго, с което да й се присъди възнаграждение за всяко от представляваните лица по 6 540 лв, в общ размер 26 160 лв. Ответникът по частната жалба ЗК „ОЗК – застраховане“ АД чрез адв. Х. оспорва частната жалба. Излага съображения, че не са налице процесуалните предпоставки за постановяване изменение на решението, тъй като страната, искаща това изменение, не била представила списък по чл. 80 от ГПК. Счита, че съдът е изложил мотиви, които определят точно адвокатското възнаграждение в съдебното решение. Излага съображения за действие на решение по дело С-438/22 г. на СЕС, съдът бил приел Наредба № 1 за ориентир и извършил преценка с оглед правната и фактическа сложност на делото, за да определи конкретния размер на адвокатското възнаграждение. Счита, че частната жалба следва да бъде отхвърлена. Третото лице помагач ЗК „Лев инс“ АД чрез юрисконсулт М. е оспорил искането. Настоящият съдебен състав намира, че третото лице помагач не е засегнато от искането, присъденото възнаграждение не е свързано с негови процесуални действия и на основание чл. 78, ал. 10 от ГПК, не следва да се взема предвид направеното оспорване. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване, в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК срок, от лице, легитимирано да обжалва определението. За да постанови обжалваното определение по реда на чл. 248 от ГПК въззивният съд е приел, че искането за изменение на решението в частта за разноските, е направено в срока, предвиден в чл. 248, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице и че липсва произнасяне по дължимото възнаграждение на адв. К., предоставила адвокатска помощ на въззивниците-ищци по делото в производството пред въззивния съд. Приел е, че решението е обжалвано от ответника ЗАД „ОЗК – Застраховане“ в частта, с която е осъден да заплати сумата над 90 000 лв. до 150 000 лв. и насрещна въззивна жалба от ищците, в частта, с която исковете са отхвърлени над присъдените 150 000 лв. до 180 000 лв. Прието е, че съразмерно на осъществената защита по подадената въззивна жалба от застрахователя на въззиваемите-ищци, се дължат разноски. Прието е, че искането за осъждане на ответника по иска да заплати разноски, е основателно и следва да бъде определено възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Въззивният съд е оставил неприложена Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения, издадена от ВАдвС (загл. изменено след промяна на наредбата ДВ бр. 14 от 18.02.2025 г. на Наредба № 1 за адвокатска работа), като е съобразил действието на решение по дело С-438/22 г. на СЕС, на основание чл. 267 от ДФЕС. За да определи точния размер на следващото се възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска помощ, съдът е взел предвид и че представляваните жалбоподатели, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, имат право на разноски поради това, че въззивната жалба на застрахователя е приета за неоснователна и решението е потвърдено в обжалваната част над 90 000 лв. до 150 000 лв. По отношение на точния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, въззивният съд е приел, че въззивната жалба на жалбоподателите-физически лица също е приета за неоснователна. Обобщено е, че е приета за неоснователна въззивната жалба на ответника по иска, при материален интерес от по 60 000 лв. С оглед предмета на обжалване, само досежно размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване, въззивният съд е приел, че следващото се възнаграждение за адв. К. следва да се определи в размер на 4 000 лв. Прието е, че фактите и обстоятелствата, на които се основават претенциите на четиримата ищци и които подлежат на установяване в производството, респ. възраженията на застрахователя срещу иска са идентични по отношение на всеки от ищците, поради което не се налагало и отделно доказване, нито ангажиране на позиция, различна за всеки един от ищците. По тези съображения е определено адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лв. Настоящият съдебен състав намира, че е формулирано искане за присъждане на възнаграждение на адвокат, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., инкорпорирано в отговора на въззивната жалба, депозирана от въззиваемите, представлявани от адв. К.. Това искане следва да се приеме и за списък с разноски, на основание чл. 80 от ГПК. Настоящият съдебен състав констатира, че действително въззиваемите са били представлявани от адв. К., на основание сключен с всяка една от страните договор за правна защита и съдействие. Изрично във всеки един от договорите е вписано, че адв. К. предоставя безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. При преценка дължимостта на разноските в процеса, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, когато на страните е била предоставена безплатна адвокатска помощ, изразяваща се в процесуално представителство по делото, на представляващия ги адвокат съдът определя следващото се възнаграждение по справедливост, на основание чл. 36, ал. 2, изр.1, пр. 1 от ЗАдв. При определяне на възнаграждението съдът съобразява правната и фактическа сложност на процеса. В случая въззивният съд правилно, с оглед предмета на въззивната жалба от застрахователя и насрещна въззивна жалба от физическите лица, е преценил, че липсва правна и фактическа сложност на делото. За да определи конкретния размер на следващото се възнаграждение, въззивният съд е приел, че съобразява високата образователна квалификация на адвоката, вписан в съответния регистър, отговорността чрез поетия ангажимент за осъществяване защита на правата на въззивниците-ищци, конкретната правна и фактическа сложност на делото. Тези изводи съответстват на предвиденото основание в чл. 36, ал. 2, изр. 1, пр. 1 от ЗАДв. Изводът на въззивния съд относно неприложение на Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа е правилен. Също така правилно е преценено, че справедливият размер на следващото се възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, е в размер на 4 000 лв., за всяко от представляваните лица. Правилно е преценено от въззивния съд, че при осъществяване на процесуално представителство от страна на адвокат К. на четиримата въззивници-ищци, липсват разлики в процесуалните действия за всеки от представляваните лица. Настоящият съдебен състав намира, че така установеното от въззивния съд не може да се възприеме по различен начин, не е обосновано наличие на други факти, които следва да бъдат съобразени. Неоснователни са доводите, че при определяне на следващото се възнаграждение за процесуалния представител, предоставил правна помощ, следва да се определи възнаграждение, съответно с определените минимални размери на адвокатските възнаграждения, на основание Наредба № 1 на ВАдвС. Настоящият съдебен състав изцяло споделя изводите на Апелативен съд - Пловдив, че посочената Наредба следва да остане неприложна, като акт, който е в противоречие с чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, така както е подробно разяснено в решение С-438/22 г. на СЕС, задължително за съдилищата в Р България, на основание чл. 267 от ДФЕС. Не може да бъде споделено становището на частния жалбоподател, че поради липса на оспорване на неприложимостта на Наредба № 1 съдът следва да съобрази дължимото възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска помощ с този нормативен акт. Въззивният съд е изпълнил задължението си и служебно да определи правната квалификация на искането. Така определената правна квалификация е правилна, с оглед изложените вече съображения, приети и в постоянната практика на ВКС, за неприложимост на Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа. В случая въззивният съд правилно е преценил, с оглед изискването на чл. 36, ал. 2 от ЗАДв, определянето на конкретния размер на дължимото възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска помощ. Въззивният съд е съобразил обема на извършените процесуални действия, осъществената защита и еднопосочността на становищата на всички представлявани лица, както и събирането на доказателствата, които са от значение за исковете на всеки от тях. По отношение на дължимия ДДС върху адвокатското възнаграждение, настоящият съдебен състав намира, че ДДС се дължи върху адвокатското възнаграждение и в хипотезата, когато то е дължимо от насрещната страна, при предоставяне на безплатна адвокатска помощ. На основание чл. 67, ал. 2 от ЗДДС, следва да приеме, че определеното възнаграждение, е с включен ДДС. При направеното разграничение не може да се приеме, че подлежи на увеличение определеното възнаграждение. Същото съответства на посочените критерии и при преценка, че включва и ДДС. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че следва да потвърди обжалвания акт и