Определение № 1533 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 597/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1. вр. ал. 1, т. 1 ГПК. Р. С. А. обжалва Определение № 69/13.01.2025 г. по в.ч.гр.д. № 40/2025 г. на АС–София, с което е оставена без разглеждане поради просрочие частната й жалба срещу Разпореждане № 550/18.01.2010 г. по гр.д. № 20/2010 г. на СГС за издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражно решение. Частният жалбоподател А. заявява, че въззивният съд неправилно е приел за редовно извършеното през декември 2023 г. връчване на поканата за доброволно изпълнение чрез работодател, като допълва, че е узнала за образуваното изпълнително производство на 04.07.2024 г. от получено писмо от НОИ във връзка с наложен запор. Сочи също, че арбитражното производство е водено без нейно знание, а арбитражното решение не й е връчвано, както и че то е нищожно и нищожността му може да бъде релевирана безсрочно. При тези съображения жалбоподателят моли за отмяна на обжалвания акт и връщане на делото на въззивната инстанция за произнасяне по съществото на върнатата частна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, констатира, че частната жалба е подадена от легитимирано лице в срок срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима. От данните по делото се установява, че на 18.01.2010 г. е разпоредено издаване на изпълнителен лист в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД срещу Р. А. на основание чл. 51, ал. 1 ЗМТА въз основа на арбитражно решение от 14.05.2009 г. по арб.д. № 495/2009 г. на арбитър Бисерка Газдова за парични вземания за главница, възнаградителна лихва и неустойка за забава, дължими по договор за потребителски заем. От служебно изисканата в настоящото производство справка е видно, че през 2010 г. въз основа на изпълнителния лист е образувано изп.д. № 20108560400096 на ЧСИ рег. № 856-СГС и до длъжника А. е изпратена покана за доброволно изпълнение, връчена й лично на 10.05.2010 г., който факт е удостоверен в представения от съдебния изпълнител препис от известие за доставяне. Впоследствие, през 2019 г., е образувано ново изпълнително дело - № 20198940401840 - на ЧСИ рег. № 894-ОС-Варна, по което като взискател е конституиран цесионерът „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТ БГ“ ЕАД. В хода на делото до длъжника отново е изпратена покана за доброволно изпълнение, връчена по месторабота чрез работодателя [община]. Според изисканата от администриращия съд справка книжата са приети от работодателя на 18.12.2023 г. чрез лице, обозначено като Н. А. без посочена длъжност. С обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е счел подадената на 09.07.2024 г. жалба за просрочена, позовавайки се на извършеното на 18.12.2023 г. връчване на поканата за доброволно изпълнение. При тези данни жалбата е неоснователна. Съгласно чл. 407, ал. 1 ГПК срокът за обжалване на разпореждането по чл. 51, ал. 1 ЗМТА е двуседмичен и за длъжника започва да тече от връчване на поканата за доброволно изпълнение. Възражението на жалбоподателя, че правото на жалба не е ограничено със срок, щом се релевира нищожност на арбитражното решение, е неоснователно. Производството по обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителен лист е подчинено на формални правила, сред които е и спазването на преклузивен срок. Тяхното приложение не е поставено от законодателя в зависимост от вида на въведения с жалбата порок на обжалваното разпореждане (нищожно, недопустимо, неправилно), нито от порока на решението, въз основа на което е издаден изпълнителният лист, дори този порок да води до нищожност на изпълнителното основание. Тъй като на длъжника лично (а значи – редовно) е връчена покана за доброволно изпълнение на 10.05.2010 г. (по първото изпълнително дело), той е следвало да упражни правото си на жалба в срок до 25.05.2010 г. Поради това крайният извод на въззивния съд за пропускане на установения в чл. 407, ал. 1 ГПК двуседмичен срок за обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителен лист е правилен, макар последващото връчване на поканата чрез работодател да не е било редовно с оглед липсата на данни дали получилото книжата лице е законен представител на работодателя, съответно лице, натоварено с функция да приема от негово име книжа, както и с оглед липсата на удостоверяване относно поетото от третото лице задължение за предаване, каквото се изисква от чл. 46, ал. 2, изр. 2 ГПК. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,