Решение № 15612 от 17.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8246/2009 г.

Решение № 15612 от 17.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8246/2009 г., I о., докладчик председателят Бисерка Коцева Производството е по реда на чл. 208 от АПК, във вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "ОУИ", гр. Пловдив при ЦУ на НАП срещу Решение № 488 от 16.04.2009 г. по адм. дело № 900/2008 г. на Административен съд - Пловдив, I отделение, I състав, в частта, в която е отменен РА № 958/14.02.2008 г., издаден от ТД на НАП - гр. Пазарджик, потвърден с Решение № 280/14.04.2008 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" гр. Пловдив при ЦУ на НАП, в частта му, с която на Любомир Дамянов Телбизов е определен за внасяне данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за периода 01.01.2002 г. до 31.12.2002 г. в размер на 151, 21 лв. и лихви - 93, 69 лв. и за периода 01.01.2003 г. до 31.12.2003 г. - 6658, 38 лв. и лихви - 3271, 75 лв. В останалата част решението не е обжалвано. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано-отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По подробни съображения изложени в жалбата, касаторът моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена изцяло жалбата на Любомир Дамянов Телбизов. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - Любомир Дамянов Телбизов, в писмено становище от 11.11.2009 г. изготвено от адв. Бангеев, излага доводи за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С отменената част от оспорения РА на Любомир Дамянов Телбизов са установени задължения за данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2002 г. в размер на 151,21 лв. и лихви - 93,69 лв. и за 2003 г. в размер на 6658,38 лв. и лихви - 3271,75 лв., поради наличие на обстоятелствата по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК. Административният орган е установил, че лицето не е подало годишна данъчна декларация за ревизирания период по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.) - 2002 г. и 2003 г. За 2002 г. - Декларираните от жалбоподателя суми в размер на 20 000 лв. по договор за паричен заем от 01.07.2002 г., сключен с Иван Димитров Гълъбинов и от 30 000 лв. по договор за паричен заем от 07.05.2002 г., сключен с Иван Трендафилов Гълъбинов не са признати от органите по приходите, тъй като не са представени доказателства за реалното им получаване, както и че заемодателите не са подали декларации по реда на чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.) за проверявания отчетен период. За 2003 г. приходните органи са отказали да зачетат сумата от 20 000 лв., получена по договор за паричен заем от 25.03.2003 г., сключен с Димитър Стойчев Енчев. Съдът е очертал основния спор по делото, а именно дали следва да се зачетат доходите получени от жалбоподателя по силата представените по делото договори за паричен заем. В тази връзка е направен подробен анализ на проблема относно съществуването и доказването на облигационното правоотношение в рамките на гражданското материално и процесуално право и наличието и доказването на едно публично правно задължение за заплащане на данък в рамките на данъчното материално и процесуално право. Анализирани са разпоредбите на чл. 49, 56 и 57 от ДОПК. Въз основа на изложеното по-горе, съдът е извел следните правни изводи: 1. Приел е, че в процесния случай са налице три писмени договора, които без съмнение съставляват годни писмени доказателства по смисъла на чл. 57 от ДОПК и могат да послужат за установяване на всички факти и обстоятелства от значение за определяне на данъчните задължения на ревизираното лице. 2. По отношение на представените в хода на административното производство писмени декларации с нотариална заверка на подписите изхождащи от заемодателите: Иван Димитров Гълъбинов, Иван Трендафилов Гълъбинов и Димитър Стойчев Енчев, за това, че те реално са предоставили на Телбизов процесните парични суми, като съответно Телбизов ги е възстановил през 2003 г. и 2004 г. - съдът е посочил, че установяването на реалното предаване на паричната сума по договорите за заем е напълно допустимо да се извърши посредством писмени обяснения на третите лица - заемодатели, тъй като в случая безспорно става въпрос за установяване на факти и обстоятелства, за доказването на които законът не изисква писмен документ, по смисъла на чл. 57, ал. 2, т. 2, пр. последно от ДОПК. В тази връзка съдът е посочил, че нито специалния закон, с оглед на който е извършена ревизията - ЗОДФЛ, нито пък друг нормативен акт изискват, съставянето на някакъв нарочен документ за установяването на факта на предаването на конкретната парична сума от заемодателя на заемополучателя, като съставянето на документ или друго някакво доказателство за фактическо предаване на сумата по заема е предоставено на свободната воля на страните по сделката. Отбелязано е още, че данъчното законодателство не изисква, физическите лица, които са страни по договор за заем да съставят такива документи или доказателства с оглед последващото доказване на произхода на паричните средства. Въз основа на представените писмени доказателства и тяхната съвкупна преценка, съдът е приел за установено, че Любомир Телбизов е получил описаните по-горе суми по договори за парични заеми, за което свидетелстват представените писмени договори и писмените обяснения дадени от заемодателите и ревизиращото лице. Данните съдържащи се в тези доказателства според съда по никакъв начин не се опровергават от останалите доказателства събрани в хода на административното и съдебното производство. Начина по който заемодателите са придобили паричните средства, които са предоставили в заем по никакъв начин не влияе на извода за наличието на заемни правоотношения с Телбизов и установяване на произхода на получените от него средства. В този смисъл е без значение, дали заемодателите са подавали годишни данъчни декларации, дали притежават писмени документи за придобити от тях доходи и т. н. Установяването на произхода на предоставените от тях в заем парични суми е предмет на евентуалните ревизионни производства, в хода на които ще бъдат установени техните задължения към фиска. Съдът е приел, че всички съждения развити от данъчните органи относно доказателствената сила на частния писмен документ, за необходимостта от доказване на реалното предаване на сумата предмет на процесните договори за заем, касаят гражданско правните елементи на правоотношенията и не се отнасят до предмета на настоящото производство - определяне на задълженията на Телбизов по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.). Съобразно горното, първоинстанционният съд е отменил РА, в частта му, с която на Любомир Дамянов Телбизов е определен за внасяне данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за периода 01.01.2002 г. до 31.12.2002 г. в размер на 151, 21 лв. и лихви - 93, 69 лв. и за периода 01.01.2003 г. до 31.12.2003 г. - 6658,38 лв. и лихви - 3271,75 лв. Така постановеното решение в обжалваната част е правилно. Възприетата от съда фактическа обстановка е съобразена със събраните по делото доказателства. От правилно установените факти съдът е направил обосновани правни изводи. Не са допуснати процесуални нарушения от съда при разглеждане и решаване на делото. Правилно съдът е определил предмета на спора, а именно дали следва да се зачетат сумите получени от жалбоподателя по силата представените по делото договори за паричен заем. Изводите му в тази насока се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат повтаряни. За да е законосъобразно облагането с данък в размер, установен със съответен закон, към определена от органа по приходите основа по реда на ал. 2, на чл. 122 ДОПК, е необходимо да е налице някое от обстоятелствата предвидени в ал. 1 на същата разпоредба. Съгласно нормата на чл. 124, ал. 2 ДОПК в производството по обжалване на ревизионен акт при извършена ревизия по чл. 122 ДОПК - ревизии при особени случаи, фактическите констатации в него се смятат за верни до доказване на противното, когато наличието на основанията по ал. 1 е подкрепено от събраните доказателства. В процесния случай тези констатации са оборени от задълженото лице. По изложените съображения следва да бъде прието, че решението на АС-Пловдив в обжалваната част не страда от пороците, изложени в касационната жалба и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски по делото. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, , във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК Върховният административен съд, първо А отделение,