Определение № 1303 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 904/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество срещу определение № 25 от 7.1.2026 г. по в.ч.гр.д. № 3374 по описа за 2025 г. на Софийския апелативен съд, 15-ти търговски състав, с което е потвърдено определение № 1151 от 29.09.2025 г., постановено по гр. д. № 1117 по описа за 2023 г. на Благоевградския окръжен съд. С първоинстанционното определение е оставено без уважение искането на КОНПИ за изменение на постановеното по делото решение № 425 от 30.07.2025 г. в частта относно присъдените в полза на ответниците разноски.

Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и присъдените в полза на ответниците разноски за адвокатски възнаграждения да бъдат намалени като прекомерни. Въпросите, по които твърди, че е налице противоречие между въззивното определение и практиката на ВКС са следните:

1. Длъжен ли е въззивният съд при извършване на собствена мотивирана преценка да обсъди в мотивите към акта си всички възражения на страните и да изследва всички релевантни факти в тяхната взаимовръзка?

2. Длъжен ли е въззивният съд при направено възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК да изложи самостоятелна и конкретна преценка на релевантните обстоятелства?

Въпросите, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото според частния жалбоподател, са два. Първият от тях е следва ли съдът да отчете действителния обем на реално извършените от процесуалния представител действия при преценка за прекомерност на адвокатския хонорар, когато процесуалното поведение на пълномощника е идентично по характер и вид за всички ответници. Вторият е следва ли съдът да изложи мотиви за всяко присъдено адвокатско възнаграждение поотделно-за обезпечителното производство и за исковото производство.

П. Б. Л., М. А. Л. и Б. Е. Л. не са подали отговор на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на жалбоподателя и данните по делото, приема следното:

С решение рег. № 425 от 30.07.2025 г., постановено по гр.д. № 1117 по описа за 2023 г. на Благоевградския окръжен съд, 11 състав, са отхвърлени предявените от КОНПИ искове с правно основание чл.142, ал.2, т.1, вр. с чл.141 от ЗОНПИ срещу Б. Е. Л., П. Б. Л. и М. А. Л. за отнемане на различно имущество от всеки един от ответниците. В съответствие с изхода на спора КОНПИ е осъдена да заплати сторените от ответниците разноски в размер на 2300 лв. по делото и 1875 лв. по обезпечителното производство на Б. Л., 1800 лв. по делото и 1860 лв. по обезпечителното производство на П. Л. и 1800 лв. по делото и 1860 лв. по обезпечителното производство на М. Л.. С аргумента, че защитата и на тримата ответници е реализирана едновременно и реално не са извършвани различни процесуални действия, КОНПИ е поискала от съда да измени решението в частта за разноските и да намали присъдените адвокатски възнаграждения. Първоинстанционният съд е оставил без уважение искането с определение рег. № 1151 от 29.09.2025 г. по делото. Цитирал е приложимата практика на ВКС, в която са посочени критериите, подлежащи на изследване при възражение за прекомерност на разноските за адвокат и ги е приложил в случая. Подробно е обосновал причините, поради които адвокатските възнаграждения не могат да бъдат намалени- високата правна и фактическа сложност на делото, значителния материален интерес, огромния обем доказателствен материал, множеството открити съдебни заседания, в които пълномощникът активно е участвал и макар защитата да е извършвана едновременно, са осъществявани процесуални действия за всеки ответник.

Във въззивната си жалба срещу определението представителят на КОНПИ се е позовал на цената на иска, при която минималният хонорар по Наредба № 1/2004 г. би бил 2932 лв., отново е повторил аргумента си за еднаквата защита на всички ответници, изтъкнал е, че защитата в обезпечителното производство се свежда само до подаването на една частна жалба и не се отличава с правна сложност. Поискал е да бъде приложена разпоредбата на чл.156, ал.6 от ЗОНПИ.

Софийският апелативен съд е оставил без уважение въззивната жалба. Изложил е подробни мотиви за неприложимостта на чл.156, ал.6 от ЗОНПИ. Посочил е, че възражението за прекомерност е несвоевременно повдигнато от КОНПИ, но въпреки това, за пълнота на изложението, се е присъединил към извода на първоинстанционния съд, че това възражение е и неоснователно. Посочил е, че като се вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, извършената от процесуалния представител на ответниците работа както по исковото, така и по обезпечителното производство, присъдените размери на адвокатското възнаграждение не са прекомерни. Напротив, тези разноски са съответни на извършената от процесуалния представител на ответниците правна защита и следва да бъдат възстановени от ищеца. В тази насока е напълно съобразено решението на Втори състав на СЕС, постановено на 25.01.2024 г. по дело С-438/22.

При тези мотиви на обжалваното определение, настоящата инстанция констатира, че не се установяват посочените от частния жалбоподател основания за допускане на касационно обжалване. Макар въззивният съд да е счел, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение не е повдигнато своевременно, го е обсъдил и по същество. Този съд е извършил своя собствена преценка на доводите във въззивната жалба и ги е счел за несъстоятелни. Присъединявайки се към крайния извод на първоинстанционния съд, че адвокатските възнаграждения не следва да се намаляват, защото не са прекомерни, въззивният съд е възприел и изложените в първоинстанционното определение мотиви, които са били достатъчно подробни и не е било необходимо да бъдат повтаряни. Ето защо по първите два въпроса определението на въззивния съд не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС. Формулировката на другите два въпроса не съответства на съдържанието на въззивното определение. Противно на изложеното в тези въпроси, въззивният съд не е приел, че защитата на всички ответници е идентична и се дължи само едно възнаграждение. Посочил е също, че взема предвид защитата както по самото дело, така и по обезпечителното производство. Освен това частният жалбоподател не е обосновал причините, поради които разрешаването на тези въпроси би било от принципно значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото. По отношение на критериите, които следва да се съобразят при искане за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност вече е създадена многобройна практика на ВКС, част от която е цитирана от първоинстанционния съд. Ето защо не е необходимо тази практика да бъде допълвана и осъвременявана, поради което и по тези въпроси касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение