Определение № 658 от 28.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 644/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Харманли срещу решение № 2309 от 22.10.2019 г. по в.гр. д. № 1295 по описа за 2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 27.12.2018 г. по гр. д. № 1559 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд, 1-10 състав, за осъждане на касатора да заплати на Е. Б. С. и Т. Б. С. на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД сумата 66 099,23 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди и по 10 000 лева за всеки от ищците, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 6.12.2012 г. наводнение в [населено място], община Харманли.

Касаторът твърди, че решението на Софийски апелативен съд е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност, както и противоречие на решението с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК в производствата по искове по чл. 49 ЗЗД има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелствата, изключващи вината му, включително обстоятелство, че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането на който са настъпили вреди, или подобни твърдения биха били ирелевантни или недопустими в производствата по такива искове? По този въпрос касаторът счита, че решението противоречи на решения № 147 от 19.06.2012 г. по гр.д. 582/2011 г. на ІV ГО, № 169 от 27.02.2018 г. по гр. д. 879/2016 г. на ІІ ТО на ВКС.

2. Длъжен ли е съдът да следи служебно за правото на собственост на общините/държавата върху съответните недвижими имоти и допустимо ли е (има ли правен интерес) ответникът по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да навежда възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпване на вреди за ищеца, или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на атакувания имот, като материалната доказателствена сила за тези актове може да бъде оборвана само от трети лица, и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти? По въпроса касаторът сочи противоречие между въззивното решение и решения № 149 от 12.06.2013 г. по гр.д. 647/2012г. на ІV ГО, № 61 от 26.05.2014 г. по гр.д. 7685/2013 г. на ІІ ГО, № 236 от 28.01.2015 г. по гр.д. 6192/2013 г. на ІІІ ГО, № 71 от 28.04.2015 г. по гр.д. 6943/2014 г. на І ГО на ВКС.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор, или може да обоснове изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото? Според касатора по този въпрос е налице противоречие между въззивното решение и решения № 65 от 30.07.2014 г. по т.д. 1656/2013г. на ІІ ТО, № 220 от 02.10.2015 г. по гр.д. 2314/2015 г. на ІІІ ГО, № 113/18.05.2016 г. по гр.д. 5961/2015 г. на ІІІ ГО на ВКС.

Ответниците по касационната жалба Е. Б. С. и Т. Л. С. смятат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорват жалбата и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Ищците Е. С. и Т. С. са изложили в исковата молба, че поради скъсване на язовирната стена на язовир “И.“ на 06.02.2012 г. в [населено място], община Харманли, е наводнено землището на [населено място]. В резултат от наводнението жилището на ищците е увредено до степен на пълна негодност за ползване и със заповед на кмета е наредено премахване на находящите се в имота постройки и сгради. Ищците са оценили своите имуществени вреди от унищожените сгради на 50 000 лева, от повреденото движимо имущество на 28 000 лева, а неимуществените вреди-на 10 000 лева за всеки един от тях и са поискали солидарното им заплащане от Министерство на отбраната и от община Харманли. В случай на разделност на отговорността за предпочитан ответник са посочили Министерство на отбраната.

В отговора на исковата молба община Харманли е оспорила исковете с твърдението, че не е собственик на язовира, поради което не носи отговорност за неговата поддръжка.

Първоинстанционният съд е осъдил Министерство на отбраната и община Харманли да заплатят солидарно на ищците по 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 66 099,23 лв. обезщетение за имуществени вреди и е отхвърлил исковете за имуществени вреди за горницата до пълния претендиран размер от 86 000 лева.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частите, с които исковете срещу Министерството на отбраната са били уважени и е постановил друго решение, с което ги е отхвърлил. В частта, с която исковете срещу община Харманли са били уважени, този съд е потвърдил решението на Софийския градски съд. Приел е, че отговорността за поддържане на водното съоръжение е на общината като собственик, позовавайки се на разпоредбата на §1, ал. 1, т. 94 от ДР на Закона за водите(ДВ бр. 67 от 27.07.1999 г. в сила от 28.01.2000 г.), съгласно която язовир е водностопанска система, включваща водния обект, язовирна стена, съоръженията и събирателните деривации, както и земята, върху която са изградени. Според чл. 19 от същия закон принадлежат на общината тези язовири, които не са посочени като публична държавна собственост в нарочния списък по приложение № 1 от ЗВ и които не са включени в имуществото на търговски дружества. Собствеността върху язовирите е законодателно уредена освен от ЗВ като специален закон и от общи закони: ЗМСМА и ЗОС. В параграф 7, ал. 1, т. 2 от ЗМСМА е предвидено, че с влизане в сила на закона в собственост на общините преминават язовири, езера, и др., които не са включени в уставния фонд, капитала на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. В чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОС е прието, че общинска собственост са имотите, предоставени в собственост на общината със закон. В съответствие с всички тези разпоредби общината е съставила в своя полза акт за публична общинска собственост (АПОС) № 00250/28.03.2000 г. за имот № 000527 с площ от 28 621 дка и № 321/03.07.2000 г. за имот № 000526 от 2 459 дка с посочено правно основание и в двата акта: §7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА. Съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК съставените актове за общинска собственост имат декларативно, а не конститутивно действие по отношение на собствеността, ползват се с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостоверените с него факти и имат легитимиращо действие за собствеността на държавата/общината. До доказване на противното актуваният имот се счита за държавна или общинска собственост. Опровергаването на презумпцията може да се осъществи от трети лица, които претендират вещни права върху атакувания имот в рамките на висящо исково производство, но не може да бъде оборван от самата община, която го е съставила. За неоснователно е счетено възражението, че с акт за държавна собственост № 0567 от 23.04.2003 г. е възникнала собственост или съсобственост за земята, върху която се намира язовирът, между Министерството на отбраната и Община Харманли. В акта за държавна собственост е посочено трайно предназначение на имот № 00002 друга територия с нестопанско значение, в скицата не е отразен воден обект, а в самия АДС е посочен язовир като граница на актувания като държавен имот. Следователно язовир „И.“ съставлява част от имота, актуван с АПОС, а не част от имота, актуван с акт за публична държавна собственост, като двата имота са съседни, поради което собственик на язовира е Община Харманли. Разгледано и отхвърлено като неоснователно е и възражението, че язовирът е бил собственост на ТКЗС и след прекратяването на ТКЗС е бил продаден на търг. От една страна е прието, че от документите не се установява това право на собственост, а от друга е отречена възможността общината да се защитава по делото като противопостави на ищците чужди права-тези на действителния според нея собственик, който не участва в делото. За несъстоятелен е счетен доводът във въззивната жалба, че язовирът се е ползвал от Министерство на отбраната. Според съда становището на началника на ГЩ в този смисъл не е нормативен акт, нито има легитимиращ акт по отношение на правото на собственост и липсват други безспорни доказателства имотът да е ползван от Министерство на отбраната.

След като е достигнал до извода, че общината е собственик на язовира, въззивният съд е приел, че съгласно Закона за водите на нея е вменено задължението да поддържа в техническа изправност язовира и компонентите му, както и да предприеме съответните мерки и да извърши неотложни ремонтно-възстановителни дейности на потенциално опасния язовир. Общината е следвало да прояви активност и да контролира начина на експлоатация, а в случай че е констатирала неправомерно ползване – по съответния законов ред да организира преустановяването му. Бездействието на служителите на общината, изразяващо се в непредприемане на действия по изпълнение на дадените предписания във връзка с констатирани още през април 2011 г. неизправности на язовира, съставлява отклонение от предвиденото нормативно задължение за действие. В чл. 191, ал.1, т. 2 ЗВ за кмета на общината е предписано задължението, както за контрол, така и за изграждането, поддържането и експлоатацията на водни системи по чл. 19, т. 4 от ЗВ. Според т.3 на ППВС №4 от 30.10.1975 г. собственикът на вещта отговаря по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД, при възможност за обезопасяването на вещта, ако това не е направено. Поради което, на основание чл. 141 ЗВ, собственикът на язовира следва да го управлява и стопанисва с грижата на добрия стопанин, като е налице обективна възможност за обезопасяването му и привеждането му в техническа изправност. В резултат на така установеното неизпълнение на вменени задължения от собственика на язовира като пряка последица е настъпило наводнението, което на свой ред е довело до причиняване на имуществени и неимуществени вреди на ищците по делото.

От изложеното дотук е видно, че през 2000 г. общината е съставила акт, според който язовирът е общинска собственост, но след причиняването на вреди от неподдържането на язовира вече е започнала да отрича това свое право и в такъв смисъл е било основното и възражение срещу предявените искове. Според общината язовирът е бил собственост на ТКЗС и оттам-продаден на търг на трето лице, бил е държавна собственост, ползван е бил от Министерството на отбраната и затова тя не носи отговорност за поддръжката. Въззивният съд не е отказал да разгледа това възражение на общината, както се твърди в първия и в част от втория въпрос. Напротив-това възражение подробно е обсъдено и аргументирано е отхвърлено. Действително въззивният съд е приел в мотивите, че общината няма правото да се позовава на чужди права на лица, които не са участвали в делото и не може да се защитава чрез оборване на легитимиращия ефект на акта за собственост, който сама е издала. Въпреки това обаче е обсъдил подробно всички доказателства и е заключил че право на собственост на трети лица не се установява, а се доказва, че собственик на язовира е общината съгласно последния съставен по време акт за общинска собственост. Това право обуславя извода на съда за ангажиране на отговорността на ответната община за противоправно бездействие на нейни служители, изразяващо се в необезопасяването и неподдържането на язовирната стена, което от своя страна е довело до наводнението и до причинените на ищците вреди. Въпросът за вината на служителите не е обсъждан от въззивния съд, тъй като тя се предполага до доказване на противното съгласно чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 2 от ЗЗД и в този смисъл е посочената от касатора практика на ВКС. Ето защо по първия въпрос на касатора не може да се допусне касационно обжалване.

Първата част на втория въпрос, отнасяща се до служебно задължение на съда да следи за правото на собственост на общините/държавата върху съответните недвижими имоти няма отношение към спора. Служебно произнасяне не е било необходимо, тъй като възражение от касатора относно собствеността така или иначе е било повдигнато и съдът се е произнесъл по него. Втората част на въпроса е формулирана заради мотива на въззивния съд, че актът за общинска собственост има легитимиращо действие, до доказване на противното актуваният имот се счита за държавна или общинска собственост и опровергаването на тази презумпция може да се осъществи от трети лица, които претендират вещни права върху атакувания имот в рамките на висящо исково производство, но не може да бъде оборван от самата община, която го е съставила. Този извод на съда не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС, която се отнася за съвсем друга хипотеза на спор за собственост между община и насрещна страна по делото, която и оспорва собствеността. В нито едно от решенията на ВКС не е прието, че легитимиращият ефект на акта за общинска/държавна собственост може да бъде оспорван от самия титуляр на правото на собственост, за което е съставен актът. Следователно по втората част от въпроса разрешението на въззивния съд не противоречи на практиката на ВКС.

Въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства по делото и е изложил съображения по всички доводи и възражения на касатора. Затова по третия въпрос обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС, поради което и по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Не се констатира и очевидна неправилност на решението на въззивния съд, тъй като не е налице превратно приложение на закона, приложение на несъществуваща правна норма или явни нарушения на логически правила. Според касатора по-голямата част от площта на язовира, попада в друг имот, собственост на държавата и това обстоятелство води до извода за очевидна неправилност на решението. Такава фактическа констатация само от съдържанието на решението, без да се вземе предвид експертизата, не може да се направи, следователно не може да се установи твърдяното нарушение на правилата на формалната логика. Освен това размерът на площта на част от вещта не е от решаващо значение за правото на собственост върху язовира, а само може да обуслови съсобственост, която се разпростира върху цялата вещ, независимо от принадлежащата идеална част. Това би означавало единствено солидарна отговорност на касатора наред с другия съсобственик, която не изключва пълната отговорност по отношение на увредените лица.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищците адвокат Н. Д. адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ в размер на 2 801,68.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение