Определение № 158 от 24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 409/2021 г.

Производството е по чл. 274 ал.2, изр.1 вр. ал. 1, т. 2 ГПК и чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца по исковете, Н. Н. Н., действащ със съгласието на майка си Д. Й. Н., срещу определение № 10025 от 15.01.2021г. по гр. д. № 2937/2019г. на Апелативен съд - София, с което е оставена без уважение молба на ищеца по чл.248, ал.1 ГПК /наименована частна жалба/ за изменение на определението за прекратяване на въззивното производство в частта му за разноските. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт. Поддържа, че на ответника по исковете са присъдени разноски, както за представителство по въззивната жалба на ищеца, така и за представителство по насрещната жалба на ответника, като по делото не е направено от ответника разграничение, каква част от адвокатския хонорар е за представителство по въззивната жалба на ищеца и каква част е за представителство по насрещната въззивната жалба на ответника. Сочи се, че поради оттеглянето на въззивната жалба от ищеца и прекратяване на въззивното производство, не е оказано представителство и защита по която и да е от двете жалби, поради което се поддържа, че на ответника не се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение, съответно с оглед липсата на разграничение на разноските, следва да се присъдят разноски за отговора на въззивната жалба на ищеца в размер на Ѕ от претендирания за представителството на ответника заплатен адвокатски хонорар. Твърди се, че съдът е приложил недействаща нормативна уредба относно размера на адвокатските възнаграждения, с оглед постановеното решение № 5419/08.05.2020г. по адм. д. № 14348/2019г. /ДВ бр.45/15.05.2020г./. Иска се присъждане на разноски по чл. 38, ал.1, т.2 ЗА в размер на 240 лева за оказана безплатна правна помощ за настоящото частно производство. Ответникът по частната жалба, Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, моли да се потвърди обжалваното определение като правилно. Сочи, че съгласно представената фактура, изрично са разграничени предоставените на НББАЗ услуги - защита по насрещната жалба и защита срещу въззивната жалба на ищеца, и дължимото за всяка от тях възнаграждение. На второ място, се поддържа, че при материален интерес по въззивната жалба е 64 732,60 лева, минималният размер на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1 / 2004г. възлиза на 2966,37 лева с ДДС и е по-голямо от фактурирания размер от 2208 лева с ДДС, поради което заплатеното възнаграждение не е прекомерно. Претендира заплащане на разноски за настоящото производство в размер на 240 лева с ДДС, като по същество се позовава на доказателства за направени разноски във връзка с производството по чл.248, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като разгледана по същество е неоснователна. Пред апелативния съд е подадена въззивна жалба от ищеца с обжалваем материален интерес 64 732,60 лева, и насрещна въззивна жалба от ответника, като въззивното производство е прекратено в открито съдебно заседание с протоколно определение от 22.06.2020г., поради оттегляне на жалбата на ищеца, като съдът изрично е посочил, че ще се произнесе в закрито заседание по искането на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение за представения отговор на въззивнага жалба и направеното възражение от ищеца за неговата прекомерност. В съответствие с това, с определение от 03.08.2020г. съдът на основание чл.78, ал.4 ГПК присъжда на ответника разноски за защита срещу оттеглената въззивна жалба на ищеца в размер на 2208 лева с ДДС, като приема за неоснователно искането по чл.78, ал.5 ГПК на ищеца, мотивирайки се, че заплатеното възнаграждение за отговора на въззивната жалба е под минимума по чл.7, ал.2, т.4 НМРАВ. Срещу определението на апелативния съд е подадена от ищеца частна жалба, разгледана от съда като молба по чл.248, ал.1 ГПК, по която е постановено обжалваното в настоящото производство определение от 15.01.2021г., с което молбата да се измени определението за прекратяване в частта за разноските е оставена без уважение, като мотивите на съда съвпадат с тези на определението, с което разноските са присъдени. Определението по чл. 248, ал.1 ГПК е правилно. На първо място, неоснователно е възражението на ищеца, че липсва осъществено представителство на ответника от упълномощеното за това адвокатското дружество /АД/ във връзка със защитата на ответника срещу въззивната жалба на ищеца, тъй като АД е депозирало от името на ответника отговор на тази жалба и е представлявало ответника в откритото съдебно заседание, на което е въззивното производство е прекратено, поради оттегляне на въззивната жалба от страна на ищеца. На второ място, противно на твърденията на частния жалбоподател, съгласно представената в откритото съдебно заседание на 22.06.2020г във въззивното производство фактура № 0000004708/ 17.04.2019г., адвокатският хонорар, дължим на процесуалния представител на ответника /адвокатско дружество, регистрирано по ДДС/, е договорен поотделно за изготвяне на отговора на въззивната жалба на ищеца – 1840 лева без ДДС или 2208 лева с ДДС и за изготвяне на въззивната жалба - 1660 лева без ДДС или 1992 лева с ДДС, заплатени на 06.06.2019г. с вкл. ДДС, според представеното банково извлечение. С оглед наличието на конкретна договореност за размера на заплатения адвокатски хонорар във връзка със защитата срещу въззивната жалба, отделна от постигнатото съгласие относно заплатения размер на адвокатското възнаграждение във връзка с представителството по насрещната въззивна жалба, неоснователно е искането на частния жалбоподател определянето на размера на възнаграждението за осъщественото представителство за защита срещу въззивната жалба на ищеца да се изчисли като Ѕ от общия размер на заплатения по делото хонорар. Минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ за представителство по въззивната жалба на ищеца с оглед обжалваемия интерес от 64 732,60 лева възлиза на 2471,98 лева без ДДС, поради което законосъобразен е извода на апелативния съд, че доколкото заплатеното възнаграждение от 1840 лева без ДДС или 2208 лева с ДДС е под нормативно установения минимум, възражението по чл.78, ал.5 ГПК на ищеца за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно. Предвид изложеното, обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Въпреки изхода на спора, на ответника по частната жалба не могат да бъдат присъдени разноски за производството по чл.248, ал.3 ГПК, тъй като представените доказателства са за направени разноски от страната за производството по чл.248, ал.1 ГПК пред въззивния съд. Водим от горното, Върховният касационен съд