Определение № 9111 от 18.10.2022 г. на ВАС по адм. д. № 7973/2022 г.

Частната жалба е процесуално допустима, подадена на 16.05.2022 г., в срока по чл. 230 от АПК, при връчено съобщение на 09.05.2022 година.

По същество жалбата е частично основателна.

На първо място съдът счита, че обжалваното определение не е постановено при допускане на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Аргументите за това са следните: На първо място, това че съдът е квалифицирал производството в определението си за насрочване от 10.03.2022 г. като развиващо се по реда на чл.145 и сл. от АПК, вместо по чл.197 и сл. от АПК и съответно е насрочил открито съдебно заседание вместо да се произнесе в закрито, не представява съществено процесуално нарушение само по себе си.

Чл.145 и сл. от АПК урежда общото производство за обжалване на индивидуални административни актове пред първата инстанция. То предвижда разглеждане на делото в открито заседание, съгласно чл.157 от АПК. Противно на това, бързото производство за обжалване на отказ за разглеждане на искане за издаване на административен акт по чл.197 и сл. от АПК урежда жалбата да се разглежда в закрито заседание – чл.199 от АПК. Причината за това е, че целта на закона в условията на производството по чл.197 и сл. от АПК е, ако отказът за издаване на административен акт бъде отменен, то по най-ефективния и бърз начин делото пред съда да приключи с краен акт, ползващ се с изпълнителна сила (вж. чл. 268, т. 2 от АПК), и лицето-жалбоподател да може да защити своето право да му се издаде неоснователно неиздадения административния акт пред административния орган въз основа на съдебното решение. Поради тази причина правото на гласна защита в открито заседание по реда на чл.197 и сл. от АПК е ограничено в сравнение с това по чл.145 и сл. от АПК. За да е налице съществено процесуално нарушение трябва да са налице няколко отрицателни процесуални предпоставки – разглеждане на делото в открито заседание без да е призована едната страна например, които да са довели до съществено нарушаване на правото на защита на някоя от страните, а това от своя страна да е повлияло на крайния съдебен акт. В процесния случай това не е било налице. Въпреки че, производството пред първоинстанционния съд се е провело по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вместо по чл. 197 и сл. от АПК, както предвижда чл. 27, ал. 4, изр. второ във вр. с чл. 34, ал. 4, т. 2 от ЗУСЕСИФ, правото на защита не е било нарушено. Напротив – чрез провеждане на открито съдебно заседание, правото на защита е било разширено като обхват, като е била дадена допълнителна възможност страните да изложат своите доводи в рамките на устните състезания, въпреки че не е бил спазен формално изискуемия по ЗУСЕСИФ ред. Още повече, че обжалваният акт (определение №764/05.05.2022 г.) е бил постановен по реда на чл. 197 от АПК във вр. с чл. 27, ал. 4, изр. второ от ЗУСЕСИФ във вр. с чл. 34, ал. 4, т. 2 от ЗУСЕСИФ, което е в съответствие с изискването на чл. 200 от АПК.

От друга страна съдът се е произнесъл и със законовоустановения акт – определение, съгл. чл. 200 от АПК във вр. с чл. 27, ал. 4, изр. второ от ЗУСЕСИФ. Съдът не подкрепя доводите на жалбоподателката относно актът, който трябва да постанови съдът в производството по чл. 27, ал. 4 от ЗУСЕСИФ. Разпоредбата в чл. 27, ал. 5 трябва да се тълкува корективно и систематично с ал. 4 от същия член на ЗУСЕСИФ и чл. 200, ал. 2 от АПК в частта „съдът постановява решение“. Смисълът, който законодателят влага в думата „решение“ е да „реши делото по същество“, а не крайният акт в процесуално-технически смисъл, който съдът постановява. Ако се приеме обратното, би било налице тълкуване contra legem, тъй като решението като акт на съда, би могло да се обжалва по реда на чл. 200, ал. 2 от АПК, т.е. с частна жалба. А с частна жалба могат да се обжалват само и единствено определенията – чл. 200, ал. 2 във вр. с чл. 229 и сл. от АПК, но не и решенията.

Съдът не приема и доводите на жалбоподателката относно допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, поради непроизнасянето в уредения в чл. 27, ал. 5 от ЗУСЕСИФ срок от страна на съда. Срокът по чл. 27, ал. 5 е инструктивен. Непроизнасянето в срок на съда не води до опорочаване на неговия акт, а само до реализация на дисциплинарна отговорност по специално производство по Закона за съдебната власт.

От друга страна, непроизнасянето в срок от страна на административния орган по отношение на възражението срещу неговото решение за недопускане до втория етап не води до наличие на извършено съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което не е съобразено от първоинстанционния съд. След като съответното решение е обжалвано пред съда, няма задължението да обсъжда дали срокът по чл. 27, ал. 5 от ЗУСЕСИФ е бил спазен или не, тъй като по никакъв начин това не би повлияло на извода на съда относно изхода на делото. Поради това необсъждането на това конкретно обстоятелство не се явява и съществено процесуално нарушение, което да води до отмяна на първоинстанционното определение.

Предвид това, съдът счита, че не е налице порок по смисъла на чл. 209, т.3, предл. второ от АПК – съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и в тази си част жалбата е неоснователна, както и обжалваното определение е законосъобразно.

Съдът приема обаче, че обжалваното определение е незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон, т.е. същото се явява неправилно. Мотивите на първоинстанционния съд относно това, че всички документи трябва да са налице към момента на подаване на заявлението в ИСУН съгласно т.19 от Раздел 24 от Условията за кандидатстване, за да се премине етапа на оценка на административното съответствие и допустимостта, съгл. чл. 29, ал. 2, т. 1, буква „а“ от ЗУСЕСИФ е по същество вярно. Първоинстанционният съд обаче е тълкувал превратно т.19, от Раздел 24 от Условията за кандидатстване (УК). Съгласно т.19 от Раздел 24 от УК към момента на етап кандидатстване трябва да е налице документ от компетентния орган по околна среда (РИОСВ/МОСЛ/БД), удостоверяващ съответствие с режимите на защитените територии, въведени със Закона за защитените територии и/или режимите на защитените зони, въведени със Закона за биологичното разнообразие, за площите от стопанството на кандидата, и за животновъдната дейност, които попадат в тях или писмени доказателства, че е направено искане за издаването им от съответния орган (във връзска и изскавнето по т.5.3. от Раздел 11.1., които попадат в обхвата на защитените територии и защитените зони). Поради това, в УК е предвидена възможност кандидатът да представи входящ номер на искане за издаване на съответния орган. В случай, че е представен входящ номер, кандидатът трябва да представи изискуемия документ съгласно т.8. от Раздел 21.2. Това е резонно, с оглед на това, че крайната цел е да се представи изискуемия документ преди да бъде допуснат проектът до втория етап от разглеждането на проектите -техническа и финансова оценка, съгл. чл.29, ал. 2, т. 1, буква „б“.

Това, че не е представен обаче входящ номер към момента на подаване на заявлението не е пречка да бъде подаден липсващ документ и след това, именно поради разпоредбата на чл. 34, ал. 2 от ЗУСЕСИФ във вр. с т.8 от Раздел 21.2 от УК. Несъмнено логиката на законодателя, която е инкорпорирана и в УК е - когато се установи липса на документи или друга нередовност, съответната комисия да има задължение да изпрати уведомление чрез ИСУН 2020 за установените липси/нередовности и да определи 15-дневен срок за тяхното отстраняване. Независимо от това дали заявлението, съответно удостоверението на РИОСВ ще е с входящ номер, предхождащ подаването на заявлението за кандидастване по подмярка 6.3. „Стартова помощ за развитието на малки стопанства“ от мярка 6 „Развитие на стопанства и предприята“ от Програмата за развитие на селските райони 2014-2020г., или той ще е следващ датата на подаване на заявлението, то релевантни са констатациите, до които компетентния орган достига. Моментът за започване на изплащане на финансова помощ започва едва тогава, когато договор за предоставяне на финансова помощ е сключен – чл.28 от Наредба № 10 от 10.06.2016 г. за прилагане на подмярка 6.3 "Стартова помощ за развитието на малки стопанства" от мярка 6 "Развитие на стопанства и предприятия" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020 г, издадена от министъра на земеделието и храните, обн. ДВ бр.46/2016 година. Поради това законодателят е предвидил в чл.29 от ЗУСЕСИФ подбор на проектни предложения, които преминават през два етапа – оценка на административното съответствие и допустимостта, както и техническа и финансова оценка. Релевантно е не дали удостоверението на РИОСВ е било издадено преди подаване на заявлението за кандидатстване, а дали по време на оценката на административното съответствие и допустимостта същото е било налице. Обратното би противоречало на принципите за отпускане на средствата от ЕСИФ, посочени в чл. 2 на ЗУСЕСИФ, а именно да се намали административната тежест за бенефициента или в случая кандидата, както и на смисъла на чл. 34, ал. 2 от ЗУСЕСИФ във вр. с т.8 от Раздел 21.2 от УК. Именно поради тази причина се дава възможност на кандидата да отстрани допуснатите нередовности, за да се премине по-нататък в процедурата по предоставяне не безвъзмездна финансова помощ. Нередовността на заявлението се свързва с такива пороци, които представляват пречка за надлежното упражняване на правото. В тази насока, непопълването на реквизит на заявлението, формалното неприлагане на изискващо се удостоверение за съответствие са пороци, касаещи редовността на заявлението. Недопустимостта, напротив, се свързва с липса на предпоставка за упражняване на претендирано право, липса на това право въобще /напр. кандидат е средно предприятие по програма за малки предприятия/. Критериите за недопустимост на кандидатите са заложени в т. 11.2 от Условията за кандидатстване. Ако нередовността бъде отстранена и правото е съществувало към етапа на извършване на оценка на административното съответствие и допустимост, както е в процесния случай, то няма пречка за допускането на проектопредложението на жалбоподателката до следващия етап.

От друга страна констатациите на съда, че изискването за наличие на всички изискуеми документи е оправдано предвид това, че изпълнението на бизнесплана може да започне още след подаване на заявлението за подпомагане въз основа на чл.13 от Наредба №10/2016 г., не водят до категоричния извод, че тъй като възможността за изпълнение на бизнесплана е пряка закономерност от наличието на всички документи. Напротив чл.13 дава само една възможност за облекчено производство по отпускане на безвъзмездна финансова помощ, което само по себе си не е задължително.

За да се премине към изпълнение на бизнесплана кандидатът трябва да докаже, че е сключил договор за предоставяне на финансова помощ – чл.14, ал.3 от Наредба №10/2016г. А за да може да се сключи договор за преодставяне на финансова помощ, трябва да е спазена процедурата на чл. 29-38 от ЗУСЕСИФ във вр.с чл. 27, ал. 5 от Наредба №10/2016 г., т.е. трябва да са завършени и двата етапа, посочени в чл.29 от ЗУСЕСИФ. Поради това тук намира приложение и правилото на чл. 34, ал. 2 от ЗУСЕСИФ във вр. с т. 8 от раздел 21.2 от УК, а именно, че ако са допуснати нередовности – липса на документи, администратвният орган изпраща уведомление чрез ИСУН за тяхното отстраняване в 15-дневен срок.

Предвид изложеното процесното съдебно определение е неправилно и подлежи на отмяна, като вместо него следва да се постанови друго, с което решението за прекратяване на производството по оценка на проекто предложението следва да се отмени като постановено в нарушение на материалния закон, а делото следва да се изпрати като преписка на административния орган за ново произнасяне.

При този изход на делото ДФЗ следва да се осъди да заплати на жалбоподателката сумата от 1184, 74 лева разноски по делото.

Така мотивиран и на основание чл. 200, ал. 2 във вр. с чл. 235, ал. 1 във вр.с чл. 236 и чл. 209, т. 3, предложение първо от Административнопроцесуалния кодекс съдът