Определение № 78 от 14.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4442/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Я. П. и Т. Д. П. срещу решение № 71 от 14.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1239/2021 г. на Старозагорския окръжен съд, имащо характер на определение, в частта, с която е оставена без уважение молбата им за изменение на решение № 30 от 31.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1239/2021 г. на Старозагорския окръжен съд в частта за разноските. В частната жалба се правят доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт, респ. за неговата неправилност. Ответниците по жалбата Д. П. Д. и Д. П. Д. са подали писмен отговор, в който са изразили становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в определения от съда срок и срещу подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК съдебен акт на въззивния съд, а разгледана по същество тя е основателна. С решението от 31.05.2021 г., чието изменение е поискано, въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и вместо него е отхвърлил предявените от Д. П. Д. и Д. П. Д. против В. Я. П. и Т. Д. П. искове по чл. 108 ЗС относно самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], вх. А, ет. 2, ап. 6, и по чл. 73, ал. 1 ЗС за присъждане на обезщетение за лишаването на ищците от ползването на процесния имот в размер на 2400 лв. за периода от 03.01.2019 г. до 31.08.2019 г. Въззивното производство е образувано по жалба на В. Я. П. и Т. Д. П. като техните искания са уважени изцяло. С въззивното решение са присъдени разноски в полза на жалбоподателите за въззивното производство, като съдът не се е произнесъл за разноските в първоинстанционното производство съобразно изхода на делото. С обжалваното решение съдът е оставил без уважение искането на жалбоподателите за присъждане на направените от тях разноски пред първоинстанционния съд с оглед постановения от въззивния съд резултат. Изложени са съображения, че във въззивната жалба е направено искане за присъждане единствено на разноските, направени във въззивната инстанция. Решението, имащо характер на определение в тази му част, е валидно и процесуално допустимо, но е неправилно. В хода на устните състезания пред първоинстанционния съд, проведени на 14.12.2020 г., процесуалният представител на ответниците е поискал присъждане на разноски по приложен списък, с оглед евентуалното отхвърляне на исковете. С така извършеното процесуално действие искането за присъждане на разноски е било надлежно въведено и не е било необходимо повторното му заявяване във въззивната инстанция. С оглед на това неправилно въззивният съд е отказал да присъди направените от тях разноски в първоинстанционното производство съразмерно с отхвърлената част от тях. При промяна изхода на спора по повод подадената от ответниците в първоинстанционното производство въззивна жалба, въззивният съд е следвало да присъди претендираните от страните разноски, съобразно крайния резултат, с оглед уважената, респ. отхвърлената част на исковите претенции. В настоящия случай пред първоинстанционния съд са предявени в условията на обективно и субективно съединяване искове с правна квалификация чл. 108 ЗС и чл. 73, ал. 1 ЗС за ревандикация на два недвижими имота – с идентификатор ***** и идентификатор ***** по КККР на [населено място], и за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването им съответно в размер на 1600 лв. и 2400 лв. С първоинстанционното решение съдът е уважил предявените искове по чл. 108 ЗС и е присъдил обезщетение в размер на 640 лв. за първия и 400 лв. за втория имот, като е отхвърлил исковете за разликата до пълно предявените размери. Предмет на производството пред въззивния съд е било първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете по отношение на имот с идентификатор *****, като с въззивното решение същите са отхвърлени. С оглед резултатът от въззивното обжалване и съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ищците имат право на разноски за първоинстанционното производство съобразно уважената част от исковите претенции, а ответниците съобразно отхвърлената им част. В случая първоинстанционният съд е редуцирал претендираното от ищците адвокатско възнаграждение по предявените ревандикационни искове до сумата от 2100 лв., а за предявените искове по чл. 73, ал. 1 ЗС – до 510 лв. на основание чл.78, ал.5 ГПК поради прекомерност. Същите са заплатили и разноски за държавна такса, депозит за вещо лице, депозит за свидетел и такси за вписване и издаване на удостоверение в общ размер на 793,12 лв. С оглед решението на въззивния съд ответниците им дължат заплащане на разноски пред първата инстанция съобразно уважената част от исковите претенции в общ размер на 1359 лв. Пред първоинстанционния съд ответниците са направили разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв., от които 1300 лв. по предявените ревандикационни искове и 500 лв. по облигационните претенции. С оглед изхода на делото ищците следва да им заплатят сумата 1136 лв. Заплатеното адвокатско възнаграждение е в рамките на предвидения в Наредба №1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимален размер и не е нито прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на спора, нито може да бъде намалявано съгласно дадените в т. 3 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения. Искането за присъждане на сторените от жалбоподателите в настоящото производство по частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК разноски е неоснователно и не може да бъде уважено. Съдебната практика приема, че производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер и е продължение на съдопроизводството по конкретното дело. В него само се изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. С други думи, в производството относно дължимостта и размера на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение. Ето защо в производството по чл. 248 ГПК не се носи отговорност за разноски. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,