Определение № 9678 от 14.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9638/2025 г.

Производството е по реда на чл. 248 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) във връзка с чл. 229 - 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от „Пламагро“ ООД чрез процесуален представител против определение № 26423 от 05.08.2025 г., постановено по административно дело № 2329/2025. г. от Административен съд София-град (АССг), с което е отхвърлена молбата за изменение на постановеното по делото решение № 23891 от 10.07.2025 г. в частта за разноските. По наведени доводи за неправилност на определението, като незаконосъобразно се иска отмяната му и постановяване на ново, с което му бъдат присъдени направените деловодни разноски в пълен размер, предвид изхода на делото. Препис от частната жалба е изпратен на насрещната страна Заместник изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ) с указания за възможността в 7-дневен срок от получаването ѝ може да подаде отговор, но такъв не е постъпил по делото. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното определение и предвид наведените в частната жалба доводи, приема за установено следното: Частната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 230 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна, поради следните съображения: Съдебното производство е образувано пред АССг по жалба на „Пламагро“ ООД срещу Уведомително писмо за извършена оторизация и изплатено финансово подпомагане по схеми и мерки за директни плащания, базирани на площ за кампания 2022 г., с изх. № 02-220-2600/1318/15.11.2024 г. (УП), с което са отказани плащания на заявени суми по схема за единно плащане по площ или СЕПП, по схема за преразпределително плащане СПП, по схема за за обвързано подпомагане на протеинови култури или СПК, по схема за плащане за селскостопански практики, които са благоприятни за климата – зелени директни плащания или ЗДП и сума за възстановяване от ФД- общо в размер на 101695,65 лв., като с жалбата е поискано и присъждане на направените деловодни разноски. По делото, от жалбодателя е представен списък на разноските, които се претендират – адвокатски хонорар в размер на 8700 лв., като са представени и договор за оказване на правна защита и съдействие, сключен между „Пламагро“ ООД и адвокат И. В. М. от 11.04.2025 г. и разписка, удостоверяваща, че на 14.04.2025 г. адвокатът е получил от управителя на дружеството сума в размер на 8700 лв., представляваща възнаграждение по сключения договор във връзка с производството по адм. дело № 2329/2025 г. по описа на АС София-град. Посочените доказателства не са оспорени, а преди представянето им по делото в откритото съдебно заседание на 23.06.2025 г., с молби от 14.04.2025 г. и от 20.06.2025 г. процесуален представител на ответника е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар с искане за намаляването му на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. С постановеното по делото решение № 23891 от 10.07.2025 г. съдът отменя обжалваното пред него УП като незаконосъобразно и връща преписката за ново произнасяне от органа – Заместник изпълнителния директор на ДФЗ съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. Със същото решение при съдът осъжда ответника да заплати на жалбодателя деловодни разноски в размер на 1050 лв., от които 50 лв. заплатена държавна такса и 1000 лв. възнаграждение за адвокат, като относно последния размер излага доводи, свързани с преценката на обема на работа, извършена от адвоката на жалбодателя и твърди съобразяване с решение на Съда на Европейския съюз(СЕС) по дело № 438/22. С молба от 16.07.2025 г. частния жалбодател - в срока по чл. 248 е поискал изменение на решението в частта за разноските, срещу което е възразено в представен по делото писмен отговор от насрещната страна. С обжалваното пред настоящата инстанция определение № 26423 от 05.08.2025 г. АССг отхвърля искането, като отново се позовава на цитираното решение на СЕС и извършва подробен анализ на извършената работа на адвоката по делото. Определението е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал.1 АПК в редакцията, действала към момента на постановяване на решението, чието изменение в частта за разноските е поискано от частния жалбодател, предвид изхода на делото – отменен от съда обжалван пред него административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК два възможност в случаите, когато заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.). В обжалваното определение обаче първоинстанционният съд не е съобразил предпоставките посочени в цитирания законов текст, а недопустимо е извършил оценка на извършената от адвоката работа. В случая се касае до гражданскоправни отношения, каквито са тези между адвоката и жалбодателя, които са уредени в договор и размера и обема на работата, извършена от адвоката се определят от страните по този договор при свободно договаряне. Именно поради това законодателят не е въвел като критерии за прекомерност на адвокатското възнаграждение вида и обема на извършеното от адвоката, а правната и фактическа сложност на делото, които следва да бъдат преценени от съда в действителния им обем. В случая такава преценка не е направена от съда, както при постановяване на обжалваното пред настоящата инстанция определение, така и при постановяване на решението, чието изменение се иска. Настоящия състав след запознаване с материалите по делото намира, че същото не е с минимална фактическа и правна сложност, още повече, че за изясняване на спора се е наложило и ползване на специални експертни познания, за което е назначена и приета по делото съдебно-техническа експертиза. Обстоятелството, че актът е отменен поради нарушения на изискванията за неговата форма, изразено в неизлагане на пълни и ясни фактически и правни основания за постановява на оспорения акт допълнително е усложнило делото, предвид невъзможността да бъде установена действителната фактическа обстановка за издаване на акта и съответно подготвяне и реализация на адекватна правна защита. Поради това обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, вместо което следва да бъде постановено ново, с което постановеното по делото решение следва да бъде изменено в частта за разноските като ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбодателя допълнително деловодни разноски - сума в размер на 7700 лв., представляваща разликата над присъдения до пълния действителен размер на заплатено от него възнаграждение за един адвокат. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че в случая съдът е цитирал механично решението на СЕС по дело 438/22, в което се постановява: 1). че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В случая цитираните хипотези не са налице - искането не е свързано с определяне на адвокатско възнаграждение при ограничаване на конкуренцията в предвиден минимален размер, а е за присъждане на действително направени разноски по делото, предвид неговия изход и приложимата правна уредба, съгласно която съдът, предвид направеното възражение за прекомерност е следвало да извърши проверка единствено на действителната фактическа и правна сложност на делото, което не е сторено. По изложените съображения и на основание чл. 234 във вр. с чл. 236, във вр. с чл.221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение