Определение № 50066 от 15.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1580/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. П. Я. срещу определение № 943/05.04.2021 г. по в.гр.д. № 3486/2020 г. на Апелативен съд – София, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на решение № 166/25.02.2021 г. на САС по същото гр.д. в частта на разноските. В частната жалба са изложени съображения за неправилност на атакуваното определение, тъй като своевременно е било направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено на пълномощника на насрещната страна. Въззивният съд е присъдил за отхвърлената част от исковете разноски в размер на 2869 лв., които са силно завишени в сравнение с дължимите по Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – в размер на 1280лв. Иска отмяна на атакуваното определение на САС и произнасяне от ВКС в изложения смисъл. Допълнително посочва, че е поискал и изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени в полза на ответното застрахователно дружество, но към момента на подаване на частната жалба е липсвало произнасяне на СГС по тази молба. В писмения си отговор ЗАД“ОЗК-Застраховане“АД оспорва основателността на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като съобрази данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл.275 ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, поради което е процесуално допустима. С обжалваното определение е прието, че САС е сезиран с молба по чл.248 ГПК от въззиваемата страна за изменение на постановеното въззивно решение в частта на разноските, присъдени в полза на ответника-застраховател, поради прекомерност, на осн. чл.78, ал.5 ГПК. Констатирал е, че до приключване на устните състезания пред САС не е било направено искане за намаляване на размера на разноските, дължими в полза на насрещната страна, поради прекомерност. Установил е, че възражение по чл.78, ал.5 ГПК е било направено пред първоинстанционония съд, но последният дължи самостоятелно произнасяне по молбата по чл.248 ГПК, с която се иска изменение на постановеното от СГС първоинстанционно решение в частта на разноските. Частната жалба е неоснователна. В т.3 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че с чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай – например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Също така в т.11 от същото ТР е прието, че претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Следователно след като най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция, може да бъде предявено искането за присъждане на разноски, респ. това е крайният срок и за предявяване на възраженията срещу тази претенция, вкл. и за подаване на искане по чл.78, ал.5 ГПК. В същия смисъл е и създадената константна съдебна практика на ВКС / по т.д. № 581/2012 г. на ВКС, II т.о., по ч.т.д. № 737/2014г. на ВКС,I т.о., по гр.д. № 223/2012 г. на ВКС, IV г.о., по гр.д. № 116182012г. на ВКС,IV г.о., гр.д. № 2250/2012г. на ВКС, IV г.о. и др./. Така в определение № 298/ 13.11.2013г. по т.д. № 581/2012 г. на ВКС, II т.о. е прието, че съгласно т.1 и т.2 от ТР по т.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, искането за присъждане на разноски трябва да бъде направено от страната до приключване на производството пред съответната съдебна инстанция и размерът на разноските следва да бъде доказан в същия срок, като се представи списък по чл.80 ГПК заедно с доказателства за изплащането им. Изрично установеният в чл.80 ГПК краен срок за представяне на списъка за разноските е насочен и към осигуряване на възможността да бъде упражнено процесуалното право на насрещната страна по чл.78, ал.5 ГПК да поиска присъждане на по-нисък размер на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. Така посочената процесуална възможност се осъществява само по искане на страната, което следва да бъде заявено до приключване на производството пред съответния съд, за да може да бъде разгледано и съобразено при постановяване на съдебния акт. Пропускът да стори това не може да бъде коригиран по реда на чл.248 ГПК, тъй като това би довело до неравнопоставеност на страните при упражняването на процесуалните им права да претендират разноски за съответната инстанция в зависимост от изхода на спора. След като искането за присъждане на разноски трябва да бъде направено най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция /в противен случай страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските/, в същия срок следва да бъде упражнено и процесуалното право на насрещната страна по чл.78, ал.5 ГПК да иска от съда да бъде намален размера им, ако претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. В случая с молбата за представяне на списък по чл.80 ГПК и в проведеното единствено съдебно заседание пред САС Д. Я. не е направил възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение на упълномощения от нея процесуален представител. Такова искане е обективирано след преклузивния за това срок, в молба от 07.12.2020г., т.е. след приключване на с.з. от 03.12.2020г. Предвид изложеното обжалваното определение на САС следва да се потвърди. По отношение на молбата за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските, присъдени в полза на ответника-застраховател: По същата е налице произнасяне с определение № 267744/20.04.2021 г. по гр.д. № 10572/2019 г. на СГС. Последното е било обжалвано от Д. Я. с частна жалба вх. № 320508/26.05.2021 г., която е била оставена без уважение с определение № 182/25.01.2022 г. по ч.гр.д. № 3372/2021 г. на САС. Това определение е било съобщено на Д. Я. на 11.02.2022г. и не е било обжалвано с частна касационна жалба в срока по чл.275 ГПК. Настоящата частна жалба вх. № 6397/19.04.2021 г. предхожда произнасянето на СГС и САС по отношение на молбата по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските /както е отбелязано от самия частен жалбоподател/, поради което и не обективира частна касационна жалба срещу определение № 182/25.01.2022 г. по ч.гр.д. № 3372/2021 г. на САС. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, първо отделение