Решение № 2492 от 09.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 574/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. Т., гражданин на Република Турция, подадена чрез пълномощник – адвокат П. Марков. Жалбата е срещу решение № 38265 от 18.11.2025 г. по адм. д. № 7755/2025 г. по описа на Административен съд – София-град. С него е отхвърлена жалбата на Г. Т. срещу отказ за влизане в Република България с рег. № [номер] от 12.07.2025 г., постановен от Г. Д. К. – командир на отделение в ГКПП Лесово при Главна дирекция „гранична полиция“ (ГДГП) към Министерство на вътрешните работи. В касационната жалба се сочи неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се, че решението на административния съд е постановено в противоречие със събраните и приети по делото доказателства. Иска се отмяна на съдебно решение и постановяване на ново, с което да се отмени оспорения отказ за влизане в страната. Ответникът по касационната жалба – Г. К., командир на отделение в ГКПП Лесово при ГДГП към Министерство на вътрешните работи, действащ чрез пълномощник – юрисконсулт Д. Пейчев, в съдебно заседание пред настоящата инстанция счита, че подадената касационна жалба е неоснователна и моли решението на Административен съд – София-град да бъде потвърдено. Представителят на Върховна касационна прокуратура – прокурор Славова, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Предлага касационният съд да остави в сила първоинстанционното решение поради липсата на отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е бил отказ за влизане в Република България на Г. Т. от 12.07.2025 г. с рег. № [номер], постановен от Г. Д. К. – командир на отделение в ГКПП Лесово при ГДГП към Министерство на вътрешните работи. С обжалваното първоинстанционно решение жалбата на Г. Т. срещу посочения отказ е отхвърлена като неоснователна. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в установената форма, без допуснати съществени процесуални нарушения, при спазване на закона и в съответствие с неговата цел. Достигнато е до заключение, че включването на жалбоподателя в националния информационен масив на нежеланите в страната чужденци е извършено от компетентен орган – след утвърдителна резолюция на министъра на вътрешните работи, посочен като орган и в чл.21а, ал.1 от ЗЧРБ. Не са констатирани съществени нарушения на адмиинистративнопроизводствените правила и противоречие с материалния закон при издаването на акта, по повод на твърдението на жалбоподателя, че не е посочена точна и конкретна причина за включването на чужденеца в информационния масив. Административният съд, при осъществен косвен контрол върху този акт за включване в информационния масив на нежеланите в страната чужденци, е установил, че министърът е действал законосъобразно на база на своята компетентност и на база на докладна записка до него, в която се съдържат данни за съпричастност към престъпления по чл. 280 НК и чл. 281 от Наказателния кодекс (НК) – незаконен трафик на чужденци през граница и/или укриването им впоследствие. Същевременно не са били ангажирани доказателства от оспорващия, които да оборят тези констатации и да внесат съмнение по отношение на тяхната достоверност. Наведени са единствено твърдения, че липсват конкретни данни за подобни престъпни деяния. По повод на тези твърдения съдът е отбелязал, че съгласно чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ изискването е за наличие на „данни“ за извършено престъпление, т.е. не се изисква наличие на висящо наказателно производство или осъждане за същите деяния. Съдът е извел подробни съображения и по повод на това, че притежаваната от лицето Шенгенска виза, издадена от Република Гърция, не обосновава допускането му до територията на страната при наличие на основание по чл.21а от ЗЧРБ. На последно място, първоинстанционният съд е приел и че административният акт отговаря на целта на закона и не е налице нарушение на принципа на съразмерност съгласно чл. 6 от АПК. Обжалваното решение е правилно. Съдът е изяснил релевантните за правния спор фактически обстоятелства, като е направил законосъобразни изводи, за които е изложил подробни мотиви. Оспореният отказ за влизане в страната е издаден на основание чл.21а от ЗЧРБ, тъй като лицето Г. Т., гражданин на Република Турция, е вписано със забрана за влизане в страната в националния списък, въз основа на докладна записка с рег. № 3282р-34496 от 14.12.2023 г. С последната е направено предложение до министъра на вътрешните работи за включване на посочените чужди граждани в информационния масив на нежеланите в страната чужденци на основание чл. 21а, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ, чл. 3 и чл. 4 от Инструкция № 8-Iз-40 от 29.08.2011 г. за условията и реда за поддържане и актуализиране на информационния масив на нежеланите в страната чужденци. В жалбата си касаторът твърди, че в отказа не е посочено конкретно основание, на което Г. Т. е включен в информационния масив на нежеланите за страната чужденци по чл. 21а, ал. 1 от ЗЧРБ. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 14 от ЗЧРБ се отказва издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато е включен във въпросния масив. По силата на чл. 21а, ал. 1 от ЗЧРБ министърът на вътрешните работи, министърът на външните работи, председателят на Държавна агенция „Национална сигурност“ или упълномощени от тях длъжностни лица могат периодично да включват чужденци в информационния масив на нежеланите в страната чужденци при наличието на основанията по чл. 10, ал. 1 от ЗЧРБ. В случая се установяват условията на тези разпоредби, тъй като чужденецът е бил включен в информационния масив на нежеланите за страната чужденци по чл. 21а, ал. 1 от ЗЧРБ. По делото е приложена и карта за санкция на чужденец по ЗЧРБ, в която е отбелязано, че за Г. Т. има издадена забрана за влизане в страната със срок от 10 години (19.12.2023 г. – 19.12.2033 г.). Съгласно чл. 3, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ) чужденец, който не отговаря на изискванията за влизане в Република България, не се допуска в страната от органите за граничен контрол. За отказа се попълва единен стандартен формуляр за отказ за влизане на границата съгласно част "Б" от Приложение V от Регламент (ЕО) № 2016/399 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно Кодекс на Съюза за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници) (ОJ, L 77 от 23.3.2016 г., стр. 1 – 52). Не съществува изискване за издаването на нарочна за целта заповед, противно на твърдението в касационната жалба в тази насока. Следва да бъде посочено, че Г. Т. е чужденец. Български власти не са задължени да разрешат влизането му в страната и според чл.21а, ал.1 от ЗЧРБ разполагат с компетентността сами да определят кои лица са нежелани за влизане в страната. С оглед на гореизложеното, не може да се сподели от настоящата инстанция, че не е налице основание за издаване на отказа за влизане в страната на Г. Т.. Нормата на чл. 10, ал. 1 ЗЧРБ, в частност на т. 14 от нея, е приложима именно по силата на препращането в чл. 21а, ал. 1 ЗЧРБ, като от мотивната част на обжалвания отказ, част "Н", се установява хипотезата, при която е постановен, а именно, че чуждият гражданин е вписан със забрана за влизане в страната поради включването му в националния списък. Мотивите и съображенията за постановяването на отказа могат да бъдат изведени и от представената по делото докладна записка, потвърдена с резолюция на министъра на вътрешните работи, в която се излагат аргументи вследствие на отчитане на всички факти и обстоятелства по конкретния случай. Съгласно тълкувателно решение №16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, ако административният акт е издаден на основание на надлежно служебно съставени подготвителни документи, изложените в тях съображения са такива и за издаването на самия акт, т.е. негови мотиви. В тази връзка не може да се сподели и че административният орган следва да посочи конкретната причина за включване на лицето в информационния масив (с което да укаже дали са налице данни за извършване на престъпна дейност и какви са тези данни), както и че това само по себе си лишава лицето от правото му на защита. Правилно административният съд е извел, че не е необходимо да са налице сведения за осъждане на лицето или за възбудено наказателно преследване срещу него – достатъчно е да са налице данни за извършване на престъпна дейност по чл. 280 и чл. 281 от НК. Компетентният административен орган няма нито задължение, нито реална възможност да установява тези обстоятелства за всяко включено в масива лице и за всеки конкретен случай. Както основателно е отбелязал и първоинстанционният съд, включването в масива не подлежи на самостоятелен контрол. При издаването на отказа контролиращият служител на ГКПП действа при условията на обвързана компетентност, като в неговите правомощия не е включена преценката за целесъобразност на отказа, след като установи, че лицето, което иска да премине границата на Република България, фигурира в информационния масив по чл. 21а, ал. 1 от ЗЧРБ. По повод твърдението на касатора, че Г. Т. притежава валидна шенгенска виза, издадена от Република Гърция, настоящата касационна инстанция намира, че притежаването на такава виза не означава, че лицето следва да бъде допуснато на територията на Република България, щом е налице основание по чл. 21а от ЗЧРБ. Постановеният отказ за влизане в страната касае само и единствено територията на Република България, а не териториите на всички държави в рамките на Шенгенското пространство, и е издаден от административни органи с компетентност по контрол на влизането и пребиваването на чужденците в Република България. С оглед на всичко гореизложено, административният съд е изпълнил задължението си да гарантира на засегнатото лице правото на ефективна защита, макар и касаторът да твърди обратното. Съдът е изследвал мотивирано и подробно фактическите и правни основания за отказа и е установил, че административният орган е действал законосъобразно с оглед наличието на всички факти и обстоятелства по делото. На последно място, настоящата инстанция следва да отбележи, че в рамките на проведеното пред нея съдебното заседание процесуалният представител на чуждестранният гражданин е отправил устно искане съдът да спре производството по делото и да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) с въпрос дали разпоредбата на чл. 21а от ЗЧРБ противоречи на правото на Европейския съюз и на Договора за Шенген. Върховният административен съд не дължи произнасяне по така неконкретизираното искане, което не е направено по начин и форма, съответни на приложимото законодателство. В тази връзка следва да бъде посочено следното: Съгласно чл. 267 от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) и чл. 628 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), СЕС има правомощие само да тълкува ДФЕС, актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Но той не може да дава насоки за приложение на националното законодателство и потенциална несъвместимост с правото на ЕС, в каквито насоки е поставеният от жалбоподателя въпрос. В случая не се сочи кои разпоредби, от кои актове се иска за се тълкуват от СЕС, не са поставени конкретни въпроси за тълкуване и не е посочена връзката им с предмета на спора. А самото искане е направено едва във фазата по съществото на спора, когато е приключило изясняването на спорните факти и приложимото за тях законодателство. В допълнение, разпоредбата на чл. 628 от ГПК, приложима на основание чл. 144 от АПК, поставя като условие наличието на преюдициалност връзката с разглеждане на спора по съществото му. Настоящият състав намира, че тази предпоставка не е налице и формулираното от касатора искане не съответства на основанието, залегнало в чл. 628 от ГПК. Предвид гореизложеното, оспореният отказ за влизане в Република България е постановен при правилно прилагане на материалноправните разпоредби. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,