Определение № 292 от 29.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 97/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „ВЕНТУС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чрез процесуалния му представител – адв. К. Л., срещу определение № 3041/21.11.2024г., постановено по ч.т.д. № 2342/20254г. на ВКС, 2 т.о., 3-ти състав, с което е оставена без разглеждане частната жалба на „Вентус България“ ЕООД срещу протоколно определение № 524 от 17.09.2024 г., постановено по в. т. д. № 404/2024 г. на Софийски апелативен съд, за оставяне без уважение искането на страните за одобряване сключването на съдебна спогодба. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и противоречащо на процесуалния закон. Счита, че актът на Софийски апелативен съд попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Твърди, че отказът да се потвърди определението за съдебна спогодба, подлежи на обжалване по чл. 538, ал.1 ГПК, тъй като е подчинен на режима на охранителните актове. Поддържа, че макар да не е посочено изрично, че определението подлежи на обжалване, същото представлява отказ за издаване на охранителен акт, и страните ще бъдат лишени от защита и съдействие по чл. 2 ГПК, като бъдат препятствани доброволно да уредят отношенията си. Излага подробни съображения и относно незаконосъобразността на акта по същество, като счита, че неправилно САС е отказал да одобри спогодбата. С оглед подробно изложените доводи претендира отмяна на обжалваното определение. Ответната страна – „А29 Енергия България“ ЕООД не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като обсъди доводите на страните и материалите по делото намира следното: С атакуваното определение, друг състав на ВКС, сезиран с частна жалба на „Вентус България“ ЕООД, срещу протоколно определение № 524 от 17.09.2024 г. по в. т. д. № 404/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение искането на страните за сключване на съдебна спогодба, е приел, че същата е недопустима, тъй като спрямо постановеното от въззивния съд определение не е налице нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК, при които инстанционният контрол е допустим. Посочил е, че обжалваният акт, с който е отказано да бъде одобрена постигната от страните съдебна спогодба, не е преграждащ по своя характер (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК), нито законът е предвидил изрично възможността за обжалването му (чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК). С тези мотиви съдът е оставил без разглеждане подадената частна жалба. Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба, с която е сезиран, е допустима и следва да се разгледа по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, тъй като е насочена срещу определение, с което друг състав на ВКС е оставил без разглеждане частна жалба, т.е. налице е преграждащ акт. Същата е подадена в срок, от активно легитимирана страна, и следва да бъде разгледана по същество. ВКС намира, че обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден. По силата на чл. 274, ал. 1 ГПК, на обжалване пред горестоящия съд подлежат определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото, и определенията, чието атакуване е изрично предвидено в закона. Определението, с което е отказано одобряването на съдебна спогодба, не е преграждащо по своя характер. Съгласно разпоредбата на чл. 234, ал. 3 ГПК, не подлежи на обжалване определението за одобряване на спогодба, която има значението на влязло в сила съдебно решение. Липсва изрична норма, предвиждаща възможност за обжалване на определението за отказ да бъде одобрена съдебна спогодба. С оглед горното следва да се приеме, че и отказът постигната между страните спогодба да бъде одобрена от съда не подлежи на инстанционен контрол. Настоящият състав споделя изложените в обжалваното определение съображения за недопустимост на обжалването, тъй като определението за неодобряване на съдебната спогодба не е нито преграждащо за развитието на производството, нито обжалваемостта му е изрично предвидена в закона. Спогодбата е отклонение от нормалното развитие на съдебното производство по волята на страните, а неодобряването на спогодбата е по същество отказ от десезиране, предвид липса на валидна за това предпоставка, респ. запазена висящност на производството за разрешаване на материалния спор. За страните, при наличие на взаимна воля за това, не е преклудирана възможността за извънсъдебното й постигане, или повторно искане за одобряване на спогодба, при съобразяване на всички предпоставки и изисквания. Настоящият състав споделя непротиворечивата практика в тази насока, обективирана в определение № 265 от 03.04.2014 г. по ч.т.д. № 375/2014 г. на І т.о., определение № 537 от 12.10.2015 г. по ч.т.д. № 2150/2015 г. на І т.о. и определение № 234 от 10.06.2016 г. по ч.т.д. № 471/2016 г. на ІІ т.о., определение № 1679/05.04.2024г. по ч.гр.д. №1098/2024г. на ВКС, І гр.о. и мн. др., като цитираното от жалбоподателя определение № 250/09.05.2012г. по ч.гр.д. №192/2012г., 1 г.о. в противния смисъл е специфичен казус и не съставлява задължителна практика по смисъла на закона. Доводите на молителя, че определението за отказ да бъде одобрена съдебната спогодба следва да бъде прието, че подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба по аргумент от разпоредбата на чл. 538, ал. 1 ГПК, не могат да бъдат споделени. Горепосочената разпоредба предвижва обжалваемост на крайния акт, с който приключва едно охранително производство, когато със същия не е удовлетворено искането на молителя. Определението за отказ за одобряване на съдебна спогодба не е финализиращ акт и не се постановява в охранително производство, което да приключва с този акт, противно на интереса на молителя. То по никакъв начин не прегражда развитието на производството, в което е постановено, което е спорно и исково, нито възможността на страните да поискат повторно одобрение на съдебна спогодба пред същия съд, или да направят това при разглеждане на делото в следващата съдебна инстанция. С оглед гореизложените мотиви, частната жалба се явява неоснователна и атакуваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горните съображения, ВКС, ТК, Второ търговско отделение