Определение № 678 от 20.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2003/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адвокат Х. К., като особен представител на И. Кьошдере, [населено място], срещу определение № 260008 от 16. 10. 2023 г. по в.гр.д. № 128 по описа за 2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му с вх. № 260271/03. 10. 2023 г. за изплащане от бюджета на съда на определеното по в.гр.д. № 128/2021 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в размер на 3800 лв., но невнесено от въззивника Т. Г. Т., възнаграждение за процесуално представителство на ответника И. Кьошдере пред въззивната инстанция. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за постановяване на определение, с което да се уважи като основателна молба с вх. № 260271/03. 10. 2023 г. На първо място се излагат аргументи във връзка с представителната власт на особения представител, който черпи правата си от акта на съда, с който е назначен за такъв, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Прави се позоваване на чл. 36, ал.1 ЗА, съгласно който адвокатът, в т.ч. и особеният представител, има право на възнаграждение, независимо от изхода на делото, дължимо за всяка инстанция. Сочи се, че неправилно администриращият въззивната жалба съд - Кърджалийски окръжен съд, не е изискал въззивникът Т. Г. Т. да внесе дължимото възнаграждение за особения представител, като това не е сторил и въззивният съд. В допълнение се твърди, че след като особен представител на страната може да е само адвокат съгласно чл. 32 ГПК, то и размерът на дължимото от ищеца възнаграждение следва да се определи от съда с акта на назначаването му, поради което назначеният особен представител няма задължение да прави искане да му бъде определено дължимото възнаграждение по реда на Наредба № 1/09. 07. 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. На второ място се оспорва осъдителния диспозитив на решение № 260077 от 08. 06. 2021 г. по в.гр.д. № 128/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, съгласно който Т. Г. Т. е осъден да заплати на адвокат Х. К. сумата от 3800 лв., представляваща възнаграждение за особен представител във въззивното производство. Аргументира се, че осъдителният диспозитив за дължимо възнаграждение за особения представител е в противоречие със закона и поставя особения представител в ролята на кредитор на ищеца, какъвто той не е съобразно неговата представителна власт. В тази връзка се цитира противоречие с определение № 50347 от 19. 10. 2022 г. по гр.д.№ 3036/2021 г. на ВКС, III г.о. На трето място за неоснователни се считат мотивите на въззивния съд за отхвърляне на подадената молба, в които се изтъква, че въззивното решение № 260077 от 08. 06. 2021 г. по в.гр.д. № 128/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, включително и в частта, с която ищецът Т. Г. Т. е осъден да заплати на адвокат Х. К. сумата от 3800 лв. за възнаграждение за въззивната инстанция, е отменено с решение № 50168 от 01. 08. 2023 г. по т.д. № 1900/2021 г. на ВКС, I т.о. Жалбоподателят счита, че в подкрепа на тезата му, че претенцията му за присъждане на възнаграждение за особен представител във въззивната инстанция е основателна, е обстоятелството, че с решение № 50168 от 01. 08. 2023 г. по т.д.№ 1900/2021 г. на ВКС, I т.о. са присъдени разноски в общ размер на 63083.83 лв. за трите съдебни инстанции, представляващи направените по делото разноски за държавни такси, депозит за вещо лице, възнаграждения за особен представител на ответника и адвокатско възнаграждение. Сочи се, че за тези присъдени разноски ищецът се е снабдил с изпълнителен лист за цялата сума, поради което до размера на невнесеното от него възнаграждение за особен представител от 3800 лв., е възможно ищецът да се е обогатил неоснователно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна. С атакуваното определение № 260008 от 16. 10. 2023 г. по в.гр.д. № 128/2021 г. на Пловдивски апелативен съд е оставена без уважение молба с вх. № 260271/03. 10. 2023 г. от адвокат Х. К., като особен представител на И. Кьошдере, с искане за изплащане от бюджета на съда, на определеното от въззивната инстанция в размер на 3800 лв. възнаграждение за процесуално представителство на ответника И. Кьошдере пред въззивния съд, което не е било предварително внесено от ищеца Т. Г. Т.. За да се произнесе, въззивният съд проследява хронологията на делото, според която въззивното производство по в.гр.д. № 128/2021 г. на Пловдивски апелативен съд е образувано по въззивна жалба на ищеца Т. Г. Т. срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение № 20201 от 11. 12. 2020 г. по гр.д. № 273/2019 г. на Кърджалийски окръжен съд по един от предявените от него искове. В производството по делото ответникът И. Кьошдере е представляван от адвокат Х. К., назначен за особен представител на разноски на ищеца съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК. При администриране на въззивната жалба Кърджалийски окръжен съд не е задължил ищеца авансово да внесе възнаграждението на особения представител за въззивната инстанция, като искане за това не е направено и от особения представител с представения от него отговор на въззивната жалба. Пловдивски апелативен съд също не е задължил Т. Г. Т. да внесе дължимото възнаграждение за особен представител в началото на въззивното производство. В хода на устните състезания пред въззивната инстанция адвокат К. е направил искане за присъждане на разноски за особен представител. Съобразно изхода на спора, Пловдивски апелативен съд със свое решение № 260077 от 08. 06. 2021 г. по в.гр.д. № 128/2021 г. е постановил осъдителен диспозитив, с който е осъдил ищеца Т. Г. Т. да заплати на особения представител адвокат Х. К. сумата от 3800 лв. за възнаграждение във въззивното производство. Решението на Пловдивски апелативен съд е обжалвано пред ВКС, като с решение № 50168 от 01. 08. 2023 г. по т.д. № 1900/2021 г. на ВКС, I т.о., същото е отменено изцяло, включително в частта, с която ищецът Т. Г. Т. е осъден да заплати на особения представител адвокат Х. К. сумата от 3800 лв. за възнаграждение във въззивното производство. Според въззивния състав, така въззивният акт в частта му за разноските за особен представител за въззивното производство е бил отменен, с оглед резултата от касационното производство, но вместо постановеното от въззивния съд по разноските за особен представител за въззивното производство /в тази част с характер на първоинстанционно определение/, не е постановено друго от касационната инстанция. С оглед на това Пловдивски апелативен съд е оставил без уважение подадената до него молба от адвокат Х. К., като е намерил, че към момента не е компетентен да се произнесе по нея, тъй като въззивният съд вече се е произнесъл с акт по този въпрос, който е бил отменен от касационната инстанция, която е следвало да даде разрешение и на въпроса за разноските на особения представител във въззивното производство. Обжалваното определение е правилно. Формулираното в отхвърлената с обжалваното определение молба на частния жалбоподател до въззивния съд искане, е да му бъде изплатено по бюджета на съда определеното от въззивния съд, но невнесено от въззивника – насрещна страна на представляваното от него, като особен представител, лице в производството, възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред въззивната инстанция. От материалите по делото в тяхната цялост се установява, че така претендираното с отхвърлената от въззивния съд молба на жалбоподателя, възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство пред въззивния съд, освен че не е внесено от противната на защитаваното от него лице страна в производството, предварително или в хода на същото, но въобще не е и определяно, както това се излага в молбата, и в какъвто смисъл е формулирано и искането /петитума/ на същата. По направено от него искане в хода на въззивното производство, на жалбоподателя е присъдено възнаграждение с въззивното решение, което решение впоследствие е отменено от ВКС. Дали и доколко същото е отменено и в частта му за разноските, както това е приел въззивния съд в мотивите към обжалваното си в настоящото производство определение /с оглед конкретното съдържание на решението на ВКС – мотиви и диспозитив/, и дали присъдените на противната страна с решението на ВКС разноски /с оглед същото съдържание/, включват или не включват и възнаграждение за особен представител за защита във въззивното производство, е въпрос относно действителната воля на решилия делото по същество касационен състав, обективирана в решението му, който въпрос обаче не може да бъде нито обсъждан, нито разрешаван от настоящия касационен състав в настоящото производство с предмет само законосъобразността на обжалваното определение на въззивния съд. Съобразно изложеното и при така установените конкретни обстоятелства по делото, които се отличават от цитираната от жалбоподателя съдебна практика на ВКС, ГК, и доколкото действително не са налице основания за изплащане по бюджета на въззивния съд, на възнаграждение за процесуално представителство, за което се твърди от жалбоподателя, но не се установява по делото, освен да е внесено предварително, но и въобще да е определяно, като дължимо, то и обжалваното в настоящото производство определение, като правилно по същество, следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,