Определение № 180 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5717/2014 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК. С определение № 732 от 10 октомври 2014 г. частната жалба, по която е образувано производството по ч.гр.д. № 5716/2014 г., ІV г.о., е присъединена за разглеждане в настоящото производство съвместно с касационна жалба против решени № 81 от 30 април 2014 г. по гр.д. № 140 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2014 г. Подадена е частна жалба от [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Е. С., против определение № 230 от 3 юли 2014 г., постановено по гр.д. № 140 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2014 г., с което е изменено решение № 81 от 30 април 2014 г. по същото въззивно гражданско дело в частта му за разноските и Д. И. М. от [населено място] е осъден да заплати на дружеството разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева за първата инстанция и 400 лева пред въззивния съд, разноски пред районния съд – 5 лева за съдебно удостоверение и 1 лев преводна такса, 30 лева за превод на документи, разходи за експертиза 220 лева и държавна такса за въззивното обжалване от 216,23 лева. В частната жалба се твърди нарушение на чл. 36 от Закона за адвокатурата, чл. 7, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, чл. 78, ал. 3 и 5 ГПК и задължителна съдебна практика. Сочи се, че не са изложени доводи по твърдението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, неправилно не са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение по всички искове, както и не са съобразени приложимите правила за размерите на адвокатските възнаграждения за всеки представен договор за правна защита и съдействие, включително за подаване на отговор против въззивната жалба на ищеца, както и такъв за производството по чл. 248 ГПК и по чл. 250 ГПК, за въззивната жалба отделно от участието по образуваното въззивно дело, за подаване на искане за допълване на решението. Представя се изложение на касационните основания към жалбата, което не е било необходимо предвид процесуалния ред за разглеждането й. Ответникът Д. И. М. [населено място] не представя отговор на частната жалба. Частната жалба е подадена в срок. В обжалваното определение като неоснователно е прието искането за изменение на решението в частта му за размера на адвокатските възнаграждения, тъй като предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, действащ към момента на постановяване на първоинстанционното решение, съдът е присъдил двукратния размер на минималното адвокатско възнаграждение, като няма основания този размер да бъде променян, и в него се включват всички адвокатски възнаграждения, включително и по постановяването на допълнително решение. Като неоснователно е преценено искането за присъждане на по 100 лева за всяко съдебно заседание след първото, тъй като исканата аналогия с чл. 14 от наредбата е недопустимо да се направи – правилото се отнася само за производството по наказателните дела, а установяването по аналогия на финансови задължения за трети страни извън страните по договора за предоставяне на адвокатски услуги е недопустимо. Прието е разрешението, дадено в т. 16 на ТР № 6/2012 г., ОСГТК, и е заключено, че по трудови дела следва да се заплаща само едно възнаграждение като по неоценяем иск, независимо от броя на исковете, като тълкуването следва да се приложи и спрямо актуалната редакция на наредбата. Счетено е, че договореният и заплатен адвокатски хонорар за въззивната инстанция включва всички съдопроизводствени действия, включително и подаването на жалба против решението в частта за разноските, а с оглед особения характер на производството по чл. 248 ГПК на страните не следва да се присъждат разноски за това производство. Жалбата е частично основателна. Неоснователно е твърдението на частния жалбоподател, че съдът неправилно е приел за основателно направеното от противната страна възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, тъй като страната не е изложила правни аргументи, водещи до такъв извод, а само е заявила, че размерът му е бил завишен спрямо „фактическата и правна сложност по делото за изготвяне на отговор на касационната жалба”. Съгласно задължителното тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 6/2012 г., ОСТГК, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Обвързващата съдебна практика не възприема като задължение на страната нейното искане по чл. 78, ал. 5 ГПК да бъде мотивирано подробно. Обстоятелството, че въззивното решение е с голям обем не води до непременния извод за фактическа и правна сложност на спора, предвид подадените две крайно подробни жалби и писмени защити, които съдът е преповторил в решението си. Действително в първоинстанционното производство са проведени осем заседания, събрани са различни видове доказателства, но липсват каквито и да е данни, че страната е била принудена да направи повече от обичайните усилия за случая (например да намери малко известна съдебна практика, или да осигури данни от чуждестранен източник, или да преодолее административни или други бюрократични пречки пред събирането на доказателства, или да бъдат изслушвани експертни показания с висока степен на специализация по малко известни направления, за което процесуалният представител да е бил в необходимост да направи допълнителни справки и усилия, и пр.). Към момента на ангажиране на процесуално представителство пред първата инстанция предвид обвързващото тълкуване, дадено от ВКС в соченото ТР и разпоредбите в приложимата им редакция на Наредба № 1/2004 г., правилно въззивният съд е заключил, че присъденото възнаграждение е почти в двоен размер на минималното за първата инстанция, а заплащането на възнаграждение за всяко от заседанията не е предвидено в закона. Неоснователно е искането за присъждане на възнаграждение за процесуално представителство за производствата по чл. 248 и чл. 250 ГПК, тъй като защитата е ангажирана до приключването на въззивното производство. Стриктното тълкуване на разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. води до извода, че за неоценяемите искове по трудови дела се дължи не по-малко от размера на минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ (посочено е, че съответната сума се дължи за процесуално представителство, защита и съдействие по дела за отмяна на уволнение или за възстановяване на работа, когато искът е предявен самостоятелно, поради което при предявяване на двата иска следва да се счете, че се дължи само сума в размер на една минимална работна заплата). Ето защо за защитата пред въззивния съд предвид приложимите разпоредби на Наредба № 1/2004 г. (за неоценяемите и оценяемия иск) дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 1130 лева, при сключено между жалбоподателя и процесуалния му представител споразумение за сумата от 970 лева, в какъвто и размер следва да се уважи, като се приспадне присъдената от въззивния съд сума от 400 лева. Сумата се дължи изцяло за процесуалното представителство пред въззивния съд, тъй като правилото на чл. 9, ал. 1 от наредбата, в отклонение от общото правило при процесуалното представителство, предписва размера на минималното възнаграждение само в случай на изготвяне на съответната жалба или отговор, без явяване в съдебно заседание. Дължат се още и 150 лева, съгласно договор за правна защита и съдействие, приложен на л. 45 от въззивното дело (неправилно посочени в частната жалба като 200 лева), заплатени за изготвяне на отговор на въззивната жалба на ищеца. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение