Определение № 724 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 3574/2013 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 т.1 ГПК. Образувано е по частни жалби на Е. А. и И. А. против акта, с характер на определение, титулуван решение - № 181 16.05.2013 год. по гр.д.№ 689 / 2013 год. на Хасковски окръжен съд, с което е оставено без разглеждане, като просрочено, възражение с правно основание чл.423 ГПК - вх.№ 1847 / 29.04.2011 год. по описа на Районен съд - Харманли, подадено от И. А. против заповед № 198 / 04.03.2009 год. по ч.гр.д.№ 279/ 2009 год. на същия съд, за незабавно изпълнение на парично задължение, въз основа на запис на заповед - чл.417 т.9 ГПК. Жалбоподателите оспорват допустимостта, в евентуалност - основателността на определението, като считат, че подадената с вх.№ 1847/ 29.04.2011 год. молба не съставлява и неправилно е разгледана от въззивния съд като възражение по реда на чл.423 ГПК. Същата, с оглед изричната позиция на страната в производството от самото му начало, имала характер на молба за разглеждане на подадено възражение по реда на чл.414 ГПК – вх.№ 1846 / 29.04.2011 год., компетентен за което е съдът по заповедното производство и срокът за подаването на което, според жалбоподателите, е започнал да тече на 26.04.2011 год. – датата ,на която И. А. / единствено той подал молбата и възражението / е бил уведомен за връчване на издадената заповед за незабавно изпълнение от частен съдебен изпълнител М. Ц., рег.№ 840 на КЧСИ, по изп. дело № 20108400400122. Поради това, жалбоподателите считат, че въззивният съд не е бил компетентен да се произнесе по възражението с правно основание чл.414 ГПК, а от друга страна недопустимо го е разгледал на различно от действителното правно основание - като възражение по чл.423 ГПК. В евентуалност жалбоподателите излагат съображения, че в противоречие с утвърдената съдебна практика / приложени към жалбите определения на ВКС / въззивният съд не се е съобразил с твърдението на страната за узнаване на заповедта за незабавно изпълнение, а е основал извода си за просрочие, произнасяйки се по същество относно редовността на връчването й по пощата на И. А., чрез получател К. П., на 25.03.2010 год., от която дата е преценявал и изтичането на едномесечния срок по чл.423 ал.1 ГПК. Това връчване, според страните, е предмет на произнасянето по същество, по наличието на предпоставките на чл.423 ал.1 т.1 ГПК и оттук – по основателността на възражението. Излагат и довод, че дължимият при произнасянето акт, предвид приетото просрочие на възражението, е определение, а не решение, както и довод за постановяването му в незаконен състав - с участието на съдия, участвал и в производството по подадена от Е. А. и И. А. частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение ,с правно основание чл.419 ал.1 ГПК, произнасянето по същество на същата по която предпоставя вече изградено убеждение за узнаване на страната за заповедта за незабавно изпълнение на много по-ранна, спрямо твърдяната -25.03.2010 год. - дата. Основната теза на жалбоподателите е, че липсва изобщо връчване на заповедта преди 26.04.2011 год., когато и чрез пълномощник на И. А. същата е получена, тъй като призовка за доброволно изпълнение и изпълнителния лист, издаден на основание заповедта, са изпратени на трето лице – [фирма], което не е страна по заповедното производство .Поради това срок за възражение преди тази дата не е започнал да тече. Подаденото в срок възражение по реда на чл.414 ГПК изключва, според жалбоподателите, допустимостта на производство и на произнасянето по възражение по чл.423 ГПК. Относно наличието на доказателство за връчване на формален адресат И. А., с получател лицето К. П. / на 25.03.2010 год. / ,страните се позовават на липсващи в обратната разписка данни какви документи са били изпратени и конкретно съдържала ли се е сред тях заповедта за незабавно изпълнение, за да би се приело надлежно връчване, с оглед трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС. Ответната страна - „Т. И. К. Б. А.Ш. „ дружество, регистрирано в Република Турция - не е взела становище по частните жалби. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба на Е. А. се явява недопустима и следва да се остави без разглеждане. Макар длъжник и осъдена с издадената заповед за незабавно изпълнение № 198 / 04.03.2009 год. по ч.гр.д.№ 279/ 2009 год. на Хасковски районен съд страна, същият не е упражнил процесуалното си право нито на възражение по реда на чл.414 ГПК, нито по реда на чл.423 ГПК, доколкото молбата вх.№ 1847 / 29.04.2011 год., инициирала производството по което е постановено атакуваното определение,изхожда единствено от солидарния съдлъжник И. А., който е и единствен подател на възражение вх.№ 1846 от същата дата. Солидарната отговорност не поражда необходимо другарство в процеса, поради което и процесуалните действия на един от солидарните длъжници - по подаване на възражение по чл.414 ГПК или такова по чл.423 ГПК - не ползват останалите. Следователно и за Е. А. не е възникнало процесуално право на жалба срещу постановеното въззивно определение и подадената се явява недопустима. Частната жалба на И. А. е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, същият е легитимиран да обжалва въззивното определение, което е валиден, допустим и подлежащ на обжалване, като преграждащ за развитие на производството по чл.423 ГПК, съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. Независимо от позицията си в хода на производството, страната нелогично се е позовала на противоречащи си факти - от една страна за липса на връчване на заповедта за незабавно изпълнение, предвид адресирането й до трето, чуждо на възникналото на основание същата правоотношение лице, което само за себе си би обусловило основание за извод, че срокът за възражение по реда на чл.414 ГПК и преди датата на узнаване, ако би била установена като такава датата 26.04.2011 год. / узнаването чрез ЧСИ М. Ц. /, не е започнал да тече преди нея. Кумулативно се е позовал ,обаче, на факт опровергал собствената му теза за липса на формално връчване, а именно - чрез отправяне на съобщение чрез Булпост, с подател ЧСИ М. Ц. и адресат длъжника И. А., връчено на 25.03.2010 год., чрез лицето К. П.. Формалното наличие на връчване на адресат - длъжника по заповедта за изпълнение кореспондира с предпоставка по смисъла на чл. 423 ал.1 т.1 ГПК, изключваща приложението на чл.414 ГПК и предпоставя установяване от длъжника ненадлежно връчване на заповедта - по начин такъв, че да не е могъл да узнае за нея. Поради това, правилно и законосъобразно въззивният съд е възприел молбата с характеристиката на възражение по реда на чл.423 ГПК и преценявал редовността му, в съответствие с преклузивния срок по ал.1 на същата разпоредба. Правилен е и изводът му, че подаденото възражение е просрочено, считано от датата на узнаване за заповедта – 25.03.2013 год., чрез получателя й - К. П.. Действително, утвърдената и непротиворечива съдебна практика приема, че когато в известието - обратна разписка не е индивидуализиран изпратеният по пощата документ и конкретно - прилагането на самата заповед за изпълнение, връчването не се явява надлежно. В случая, обаче, от значение са изявленията на самата страна, на които изрично се е позовал и въззивният съд - съдържанието на подадената още на 14.05.2010 год. жалба с правно основание чл.419 ал.1 ГПК, в която / п.5 от обстоятелствената част / изрично е упоменато узнаването от И. А. за заповедта, от лицето К. П. / получателя по обратната разписка /, макар да е оспорена надлежността на връчването с довод за неупълномощаването му да получава от името на И. А. и Е. А. / вторият подал частната жалба по чл.419 ал.1 ГПК също /, каквото упълномощаване, за връчване чрез друго лице на адреса, ГПК не изисква. Следователно и като не се е позовал на несвоевременно узнаване / в двуседмичния срок по чл.414 ГПК, считано от 25.03.2010 год. /, чрез лицето К. П. - хипотеза на чл.423 ал.1 т.4 ГПК, жалбоподателят следва да се счита уведомен от същата тази дата, спрямо която едномесечният срок към 29.04.2011 год. се явява изтекъл. Впрочем, дори към датата на депозиране жалбата по чл.419 ал.1 ГПК - 14.05.2010 год., към който момент е налице твърдение за узнаване за заповедта, този срок се явява изтекъл. Като е разгледал паралелно относимите към установяване на просрочие обстоятелства, въззивният съд обосновано е мотивирал извода си, в пълно съответствие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика. Същата не изключва изобщо възможността за преценка на допустимостта, с оглед спазване преклузивния срок по чл.423 ал.1 ГПК, въз основа на оспореното и по същество като ненадлежно връчване, щом са налице и други доказателства - в случая обективирани изявления на самата страна - извън факта на връчването с обратна разписка, опровергаващи твърдения от същата момент на узнаване. В съответствие с тази практика въззивният съд е отчел и удостовереното връчване на заповедта - по молба с вх.№ 1357 / 15.04.2010 год. / стр. 32 по ч.гр..д.№ 279 / 2009 год. на Хасковски районен съд /. Несъстоятелен е довода за незаконен съдебен състав. Основание за отвод на съдия, по посочените от жалбоподателя съображения, чл.22 ГПК не урежда. Производството по чл.419 ГПК и това по чл.423 ГПК са различни, самостоятелни фази на заповедното производство. Неизгодната в настоящото производство преценка на факт, преценяван от същия съдия и в друго производство, за което е бил релевантен, не съставлява основание за отвод. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение