Определение № 1839 от 25.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1687/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК вр. чл. 144 АПК.

„Корнер“ ООД обжалва Определение № 580/22.12.2023 г. по адм. дело № 771/2022 г. на Административен съд – Добрич, с което е отхвърлено искането му за изменение в частта относно присъдените в полза на администрацията разноски общо в размер на 2720 лв. на протоколно определение от 21.11.2023 г., прекратяващо производството по делото (към което е присъединено и адм. дело № 214/2023 г. по описа на същия съд) поради оттегляне на жалбите.

Ответникът – главният архитект на Община Каварна, е депозирал отговор за неоснователност на оспорването.

Частната жалба е допустима, но неоснователна.

1. Искането за присъждане на разноски може да бъде заявено до края на съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция – вж. т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на Върховния касационен съд по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК. Съответно е разрешението и по отношение на предявяването на възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, до чийто размер всъщност се свежда въведения с жалбата спор.

В случая възражението на оспорващия е просрочено – то е направено едва с жалбата против съдебния акт, с който са присъдени разноските, т.е. към този момент правото да се иска намаляване на възнаграждението е било вече преклудирано. Прекратителното определение е постановено в открито съдебно заседание, за чието провеждане дружеството е било редовно уведомено и е разполагало с обективната възможност да възрази срещу размера на разноските, предявени своевременно от административния орган с представен списък по чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК (както и по присъединеното дело преди прекратяването на производството по него).

При недопустимостта на служебната проверка за евентуална прекомерност на адвокатския хонорар – чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 144 АПК, съдът законосъобразно е присъдил заявените и удостоверени като сторени от насрещната страна разноски в пълния им размер.

2. Извън разгледаното основание, което е достатъчно за правилността на атакуваното определение, разноските не са и прекомерни.

Платеното адвокатско възнаграждение за защита по едната жалба възлиза на 1680 лв. с ДДС, а по другата – на 840 лв. с ДДС. Съотнесен към минималния размер по чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (сега Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа – загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.) от 1250 лв. за дела по ЗУТ, по-високият хонорар го надвишава несъществено (предвид и на начисляването върху него на ДДС – § 2 ДР на наредбата), а възнаграждението под минимума въобще не подлежи на обсъждане. Становището пък, че възнаграждението следвало да бъде редуцирано до 500 лв., не намира нормативна основа.

3. Противно на довода на оспорващия, наредбата не установява размера на възнагражденията в зависимост от възприетия в жалбата критерий с неясно съдържание „проведена инстанция“. Неверни от фактическа страна са твърденията, че делото било прекратено в първото съдебно заседание, а относно осъщественото представителство на административния орган и извършените по делото процесуални действия се споделят мотивите на първостепенния съд.

Изложеното обосновава оставянето в сила на обжалваното определение.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение