Определение № 400 от 15.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1826/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Г. Т. срещу определение № 11877 / 01.09.2020г. по гр.д. № 5364/ 2019г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на постановеното на 14.04.2020г. решение № 715 по същото дело в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА. В частната жалба се поддържа, че определението на въззивния съд по чл.248 ГПК е неправилно, тъй като между ищцата и нейния адвокат е налице договорка за безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗА за всички инстанции, има недопустимо вмешателство на апелативния съд в отношенията между страните в нарушение на чл.36 ЗА и чл.78, ал.1 ГПК; страната е с пожизнена стопроцентова инвалидизация, като полученото обезщетение по предходно дело в размер на 850 000 лева има основно обезщетителна функция и не е доход по см. на чл.13, ал.1, т.13 и т.14 ЗОДФЛ, като отделно от това страната има постоянна ежедневна и пожизнена нужда от издръжка. Ответникът по частната жалба, „ДЗИ- Общо застраховане” ЕАД, счита, че жалбата е неоснователна и моли да се остави без уважение. Поддържа, че за да е налице основание за предоставяне на безплатна правна помощ, следва да се вземе предвид цялостното състояние на ищцата, като преценката за наличие на материална затрудненост следва да бъде направена с оглед конкретните факти по делото. След като ищцата е получила обезщетение за неимуществени вреди, заплатено по предходно дело, не е налице материално затруднение и адвокатският хонорар не може да бъде договорен по чл.38, ал.2 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да отхвърли молбата по чл.248 ГПК за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, апелативният съд е приел, че в конкретния случай на ищцата е присъдено и заплатено по предходно дело обезщетение за неимуществени вреди в размер на 850 000 лева, ведно със законна лихва от датата на увреждането, поради което тя не е материално затруднено лице и не са налице предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ по реда и условията на чл.38 ЗА. Счетено е, че пострадалата е в състояние да заплати следващото се адвокатско възнаграждение, тъй като има финансовата възможност за това, като без значение е обстоятелството, че обезщетението за неимуществени вреди е необлагаем доход и съставлява несеквестируемо имущество. Определението е правилно. Съгласно формираната с определение № 163 / 13.06.2016г. по ч.гр.д. № 2266/ 2016г. на I ГО на ВКС, преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото. При липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяването на основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респ. изявлението на представляваната страна или нейният процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл.78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл.248 ГПК с искане за изменение на постановения акт в частта му за разноските, като носи тежестта да установи, че предпоставките за представяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. Жалбоподателката, видно от списъка по чл.80 ГПК, се е позовала на основание за предоставяне на безплатната адвокатска помощ за въззивната инстанция - затруднено материално положение /чл.38, ал.1, т.2 ЗА/, което не е налице към момента на договаряне на помощта като безплатна, тъй като безспорно се установява по делото, че по предходно дело на същата е заплатен сумата от 850 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди. С оглед на това, не е налице хипотезата на чл.38, ал.2 ЗА и ответникът не дължи заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществената правна помощ във въззивното производство, без то да е реално заплатено. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА, условие за заплащане от насрещната страна на предоставена безплатната адвокатска помощ е наличието на основание по чл.38, ал.1 ЗА за оказването й, каквото основание в случая липсва. Фактът, че заплатеното обезщетение за неимуществени вреди е необлагаем доход, според данъчното законодателство на страната, единствено сочи, че цялата заплатена като обезщетение сума от 850 000 лева влиза в патримониума на ищцата, което само подкрепя извода за липса на материално затруднение за изплащане на адвокатския хонорар. Във въззивната инстанция не се сочи като основание за предоставяне на безвъзмездната помощ, че лицето има право на издръжка / чл.38, ал.1, т.1 ЗА/, нито се доказва наличието на такова право, което не може да бъде изведено само въз основа на факта на инвалидизация. Предвид изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд