Определение № 678 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 408/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Д. Г. срещу определение №458 от 14.12.2023 г., постановено по в.гр.д.№578 по описа за 2023 г. на Пловдивския апелативен съд, 2-ри граждански състав, с което е потвърдено определение № 491 от 31.10.2023 г. по гр. д. № 418 по описа за 2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд за прекратяване на производството по делото. Частният жалбоподател твърди, че определението е недопустимо, очевидно неправилно и незаконосъобразно, поради което моли да бъде допуснато до касационното обжалване и да бъде отменено, като делото бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Прокуратурата на Република България не взема становище по частната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател и данните по делото, приема следното: Н. Д. Г. е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 70 000 лв. В обстоятелствената част на исковата молба е посочил, че е бил осъден по НОХД № 778/2007 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд на лишаване от свобода за срок от две години, присъдата е била потвърдена от Пловдивския апелативен съд и от ВКС, но след близо десет години с решение на ЕСПЧ от 13.07. 2017 г. е било прието, че процесът е бил несправедлив. На това основание наказателното производство е било възобновено и ищецът е бил оправдан. Междувременно срещу него е водено още едно дело с обвинение по чл.308 от НК, по което е бил задържан под стража, бил е под домашен арест и е бил осъден. Задържането под стража е било в пренаселени килии и в лоши условия, което също му е причинило болки и страдания. Пазарджишкият окръжен съд е констатирал от съдържанието на решения № 249 от 2.12.2021 г. по гр. д. № 302 по описа за 2021 г. на Пазарджишкия окръжен съд и № 38 от 2022 г. по в. гр. д. № 38/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, че ищецът преди това е предявил по тези дела иск за обезщетение на същите вреди, поради което на основание чл.299, ал.2 от ГПК е прекратил производството по повторно заведеното дело. Във въззивната си жалба срещу първоинстанционното определение ищецът е посочил, че първото дело било заведено на основание обвинение в престъпление, след което лицето е оправдано-т.3 на чл.2, ал.1 от ЗОДОВ, а второто дело-за налагане на наказание, след което лицето е оправдано-т.4 на същия член. Пловдивският апелативен съд е приел, че обезщетението за незаконно водено наказателно производство се определя глобално въз основа на всички обстоятелства в това производство, които в случая са били изложени в исковата молба и са били предмет на първоначалното дело. Ето защо е възприел извода на първоинстанционния съд за недопустимост на повторно заведеното дело и е потвърдил определението за прекратяване на производството. Касаторът твърди, че така постановеното въззивно определение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Второинстанционният съд обаче не се е произнесъл по съществото на предявения иск, а по уредената в чл.299, ал.1 от ГПК процесуална пречка за съществуване на правото на иск, която е била предмет на въззивното производство. Следователно въззивният съд е разгледал именно спорния процесуален въпрос, поради което определението не може да се окачестви като недопустимо. Определението не е и очевидно неправилно, понеже от неговото съдържание не се констатира противоречие с правилата на формалната логика, прилагане на отменена или превратно тълкувана против нейния смисъл правна норма или нарушения на основополагащи принципи на гражданския процес. Ето защо касационно обжалване не може да се допусне поради очевидна неправилност или недопустимост на обжалваното определение. Въпросът, по който частният жалбоподател желае да бъде допуснато касационно обжалване е дали е допустим иск за обезщетение за наложено незаконосъобразно наказание и последващо оправдаване при присъдено вече обезщетение от незаконно обвинение в същото престъпление и последващо оправдаване с оглед разпоредбите на ЗОДОВ и на т.3 от Протокол №7 към ЕКЗПЧ и чл.13 от ЕКЗПЧ. Въпросът се обосновава с твърдението на касатора, че първоначално предявеният от него иск бил с правна квалификация чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, който е различен от иска по т.4 на същия член, поради което вторият е допустим. Това твърдение е в противоречие с текста и смисъла на закона. В т.3 се касае за присъждане на неимуществени вреди при повдигане на обвинение, ако лицето бъде оправдано, а в т.4, ако се е стигнало до налагане на наказание по Наказателния кодекс, но впоследствие лицето е било оправдано. В настоящия случай от изложената фактическа обстановка при предявяване на исковете по двете дела става ясно, че се касае за един и същи иск-наложено е било наказание по Наказателния кодекс, което е било отменено и лицето е било оправдано. Правната квалификация е една и съща-чл.2, ал.1, т.4 от ЗОДОВ, поради което се касае за едно и също повторно заведено дело, както е приел и въззивният съд. Това разрешение не противоречи на ТР №5 от 15.06.2015 г.по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, което касае съвсем различен въпрос-легитимацията на съда по искове за обезщетение за вреди по чл.2 от ЗОДОВ. Нямат отношение към въпроса и чл.13, от ЕКЗПЧ и т.3 от Протокол №7 към ЕКЗПЧ, които предвиждат право на ефективни средства за защита и обезщетение за вреди в случай на съдебна грешка. Касаторът вече е упражнил ефективно защитата си и е получил обезщетение за вреди от допуснатата съдебна грешка. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на определението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение