Решение № 911 от 28.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10800/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на началника на РДНСК – Монтана против решение № 850 от 11.09.2025 г., постановено по адм. д. № 474/2024 г. по описа на Административен съд гр. Монтана. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – М. Г. Д., в писмено становище, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Монтана отменя заповед № ДК-02-М-1/ 10.09.2024г. на началника на РДНСК - Монтана, с която на основание чл.225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, е наредено да бъде премахнат, незаконен строеж: „Газопроводна инсталация с резервоар 5м3 за пропан бутан“, находящ се в УПИ VII-1117, кв. 85 по плана на гр. Вършец. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Констатира, че строежът е извършен без одобрени и издадени строителни книжа, поради което прави извод, че същият е незаконен. Позовава се на приложените по делото доказателства и приема, че строежът е извършен през 2000 г. - по време на действието на ЗТСУ (отм.) и правилника за прилагането му и прави извод, че в случая е приложим режимът на § 127 във вр. § 16 от ПЗР на ЗУТ, тъй като строежът е бил допустим по разпоредбите, които са действали по времето, когато е бил изграден и отговаря на необходимите отстояния от съседните сгради. По тези съображения съдът прави заключение за материална незаконосъобразност на оспорената заповед. Обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Правилно съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, предвид категорията на строежа – първа и приложената по делото заповед за делегиране на права. Законосъобразни са и изводите на съда, че обжалвания административен акт е постановен в предписаната от закона форма като в същият са посочени фактически и правни основания за издаването му, както и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. От компетентните органи са съставени констативни актове, с който е установено извършеното незаконно строителство. Констативните актове са връчени на М. Д., който депозира възражение, което е обсъдено и е прието за неоснователно. Незаконосъобразен е изводът на съда за търпимост на строежа. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че строежът е незаконен, тъй като е извършен без одобрен проект и издадено разрешение за строеж. При наличието на данни за незаконен строеж е необходимо да се изследва дали са налице предпоставките на търпимост по § 16 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, доколкото търпимите строежи не подлежат на премахване. Едно от условията за прилагане на режима на търпимост е строежът да е изпълнен в определен от закона период. Доказването на времевия период на извършване на строителството е от съществено значение при определяне на правната норма, която се прилага за обосноваване търпимостта на строежа. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че строежът е завършен на 14.09.2000 г (протокол за предаване и приемане – л. 39). При тези данни изводът на съда, че строежът е търпим и за него е приложим режимът на § 127 ПЗР ЗУТ във вр. § 16 от ПР ЗУТ, тъй като е бил допустим по разпоредбите, които са действали по времето, когато е бил изграден и отговаря на необходимите отстояния от съседните сгради, е незаконосъобразен. ЗУТ предвижда няколко периода на изпълняване на строежите, обуславящи тяхната търпимост – строежи, извършени до 07.04.1987 г. (§ 16, ал. 1), извършвани в периода 08.04.1987 г. – 30.06.1998 г. (§ 16, ал. 2) или в периода 30.06.1998 г. – 01.01.2001 г. (§ 16, ал. 3). С разпоредбата на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ не се отменят изискванията и времевите периоди, предвидени в § 16 ПР ЗУТ. Предвиденият в него режим на търпимост не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а се отнася само до тези, които не попадат в приложното поле на § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ. С тази норма се създава нов четвърти период относно строежи, изградени от 02.01.2001 г. до 31.03.2001 г. Предвид установената по делото година на изграждане на строежа следва, че за същият е приложим § 16, ал. 3 ПР ЗУТ, съгласно който незаконни строежи, започнати след 30 юни 1998 г., но неузаконени до обнародването на този закон, не се премахват, ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали за посочения период или съгласно този закон, и ако бъдат декларирани от собствениците им пред одобряващите органи в 6-месечен срок от обнародването на този закон. Нормата изисква кумулативно освен строежът да е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали за посочения период или съгласно този закон, както и същият да бъде деклариран в посочения в закона срок. В случая липсват твърдения, съответно и доказателства строежът да е бил деклариран. Ето защо изводът на съда за търпимост на строежа, е незаконосъобразен и необоснован. След като по делото по несъмнен начин е установено, че е налице строеж, извършен без строителни книжа и същият не е търпим, то оспорената заповед е издадена и в съответствие с материалния закон. С оглед на изложеното обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което същото следва да се отмени, като се постанови друго решение по съществото на спора, с което жалбата на М. Г. Д. против заповед № ДК-02-М-1/ 10.09.2024г. на началника на РДНСК – Монтана да се отхвърли. Предвид изхода на спора, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и на основание чл. 143, ал. 3 АПК следва да се осъди М. Г. Д. да заплати на ДНСК сумата 35.79 евро, представляваща заплатена държавна такса за касационното производство. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,