Определение № 9225 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8570/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на А. С. (A. S.) чрез адв. П. Александрова против определение № 19668 от 20.05.2026 г., постановено по адм. дело № 5259/2026 г. по описа на Административен съд-София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза тип "D", постановен от консулското длъжностно лице в Консулска служба към Посолството на Република България в гр. Делхи, Индия и производството по делото е прекратено. В жалбата се твърди, че определението е неправилно като постановено в нарушение на закона. Претендира се отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Ответникът – консулското длъжностно лице в Консулска служба към Посолството на Република България в гр. Делхи, Индия, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на А. С., гражданин на Индия, срещу отказ за издаване на виза "D" на консулското длъжностно лице в Консулска служба към Посолството на Република България в гр. Делхи, Индия. С оспореното определение жалбата е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. За да достигне до този правен резултат, първоинстанционният съд е приел, че на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Съдът е преценил, че в жалбата на А. С. не се съдържат никакви твърдения за нарушени права по смисъла на описаната разпоредба, поради което жалбата е недопустима. Определението е правилно и не страда от изтъкнатите в жалбата пороци. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 (виза тип "D"), не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Този извод на съда напълно съответства на предвидената в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България възможност за изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. С цитираната норма на ЗЧРБ е въведено именно такова изключение и отказът за издаване на виза от посочения вид подлежи на съдебен контрол единствено при наличието на твърдения за несъобразяване с претендирани нарушени чрез отказа основни права, гарантирани от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Според константната практика на Върховния административен съд, държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, поради което и предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закона или от международна правна норма. Гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, поради което и не съществуват правни механизми за неговото гарантиране, в т. ч. и чрез съдебна защита. Но държавата има задължения да спазва основните права на човека, гарантирани от международните договори, по които е страна. Поради това с разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ националният законодател изрично регламентира възможността отказите за предоставяне на дългосрочна виза – вид "D" да бъдат оспорени по съдебен ред, но само и единствено когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенцията за защита правата на човека. В случая следва да се сподели направения от първоинстанционния съд извод, че такова засягане не е претендирано от оспорващия. В сезиращата съда жалба не се съдържат никакви твърдения, че с отказа за идване на виза се нарушава упражняването на което и да е от гарантираните от Конвенцията права и свободи. Такива твърдения се излагат едва в депозираната частна жалба, в която се сочи, че е нарушено правото на личен и семеен живот на частния жалбоподател, както и забраната за дискриминация, основана на национален произход. Тези твърдения обаче са бланкетни и във връзка с тях не се излагат никакви конкретни факти за нарушаване на основни права на жалбоподателя, признати от Конвенцията. Обстоятелството, че жалбоподателят е получил разрешение за работа на основание чл.24и, ал.5 от ЗЧРБ не променя този извод, доколкото правото на труд не е сред основните права и свободи, защитени от КЗПЧОС. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като жалбоподателят не е изложил относими към производството твърдения за засягане на основни права и свободи по Конвенцията, които да дадат основание за приложение на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,