Определение № 98 от 21.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1003/2014 г.

Производството е по реда на чл. 309 ГПК. Образувано е по молбата на Х. Ц. С. и Ц. Г. С. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Д. К., с искане за спиране на всички изпълнителни действия против С. по изпълнително дело № 724/2011 г. на държавния съдебен изпълнител при районния съд в гр. Враца, сторено с молбата за отмяна на влязлото в сила решение № 374 от 21 юли 2011 г., постановено по гр.д. № 523 по описа на окръжния съд в гр. Враца за 2011 г. След указания на състава на ВКС молителите сочат, че искат спиране изпълнението на въззивното решение, предмет на производството по отмяна. В молба от 18 март 2014 г. сочат, че сумата от 8000 лева за внасяне по сметката на съда, се явява космическа за тях и те не могат да я внесат, предвид минималните доходи на молителката и липсата на такива за молителя. Иска се прилагане на разпоредбата на чл. 288, ал. 3 ГПК – определяне на размер символична сума, ако съдът приеме, че не могат да бъдат освободени от внасянето на обезпечение. К. съд в настоящия си състав приема искането за спиране на изпълнението на въззивното решение за неоснователно предвид невнасяне в съответния срок на надлежно обезпечение. Съгласно чл. 309, ал. 1 ГПК, съдът може да спре изпълнението на решението, чиято отмяна се иска, при условията на чл. 282, ал. 2-6 ГПК. Размерът на обезпечението по посочените правила, а именно чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК, е равен на присъдената сума по решения за парични вземания. Такъв е и разглежданият случай – молителите са осъдени да заплатят на П. Б. от [населено място] сумата от 8000 лева обезщетение за претърпени от Б. неимуществени вреди. Законът в чл. 282, ал. 2, изр. второ ГПК изрично постановява, че лицето в този случай е длъжно да представи надлежно обезпечение. Същевременно, посочената от молителите хипотеза на чл. 282, ал. 3 ГПК (неправилно посочен в уточнението чл. 288, ал. 3 ГПК) има предвид определяне на размера на обезщетение извън случаите на атакуване на решения за парични вземания и решения относно вещни права. Липсва каквото и да е основание за съда да определя „символичен” размер на обезщетението, след като законът определя в какъв размер следва да бъде то. При тези обстоятелства съдът намира, че не е налице основанието по чл. 309, ал. 1 ГПК, поради което