Определение № 3465 от 08.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2014/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ЕКО ЕГС“ ООД с ЕИК[ЕИК], [населено място], представлявано от управителя Л. С. Я., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 3309 от 11.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 882/2025 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което на основание чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК е върната подадената от дружеството частна касационна жалба с вх. № 15283 от 29.05.2025 г. срещу определение № 2278 от 16.05.2025 г., постановено по същото дело. С последното е потвърдено разпореждане № 4817/03.02.2025 г. по ч. гр. д. № 16041/2024 г. по описа на Районен съд – Варна за отмяна на разпореждане № 2633 от 20.01.2024 г., с което на заявителя са дадени указания на осн. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, и за връщане на депозираното по делото възражение по чл. 414 ГПК с вх. № 5157/17.01.2025 г., подадено от „ЕКО ЕГС“ ООД, представлявано от управителя А. Р. А., поради оттеглянето му. Частният жалбоподател излага доводи, че въззивният съд неправилно се е обосновал с разрешението, дадено в т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като не е отчел, че по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежат на касационно обжалване въззивните определения, даващи разрешение по същество на други производства, свързани със съответното основно производство, и обусловени от него. Счита, че от значение в тази връзка са и разрешенията, дадени с т. 2 и т. 3 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Моли обжалваното определение да бъде отменено с произтичащите от това правни последици. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна – „Колеви Груп ЕЛ“ ЕООД. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, като насочена против подлежащ на обжалване пред ВКС акт на въззивен съд от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, подадена от легитимирана страна и депозирана в законоустановения преклузивен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: С определение № 2278 от 16.05.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 882/2025 г. по описа на Варненски окръжен съд, образувано по подадена частна жалба от „ЕКО ЕГС“ ООД, представлявано от управителя Л. С. Я., е потвърдено разпореждане № 4817/03.02.2025 г. по ч. гр. д. № 16041/2024 г. по описа на Районен съд – Варна, с което заповедният съд е отменил свое предходно разпореждане № 2633/20.01.2024 г., с което на заявителя са дадени указания на осн. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, и е върнал депозираното по делото възражение по чл. 414 ГПК с вх. № 5157/17.01.2025 г., подадено от „ЕКО ЕГС“ ООД, представлявано от управителя А. Р. А., поради оттеглянето му. Това въззивно определение не попада в обхвата на съдебните актове, подлежащи на касационно обжалване. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК на касационно обжалване с частна касационна жалба подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото (т. 1), както и определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие (т. 2). Според т. 8 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. В мотивите на тълкувателното решение са изложени съображения, че заповедното производство е по същество двуинстанционно и по силата на чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване пред ВКС изобщо постановените в това производство определения – включително преграждащите, и тези, които обективират произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на заповедното производство (въззивното определение, постановено по частна жалба срещу заповедта в частта за разноските). Прието е, че заповедното производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания и няма характера на „друго производство“, свързано с исковия процес, тъй като законът го е уредил като самостоятелно, факултативно и предшестващо исковото производство, като правният интерес от последното произтича от оспорване с възражение на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение в заповедното производство. По съображения, изведени от систематичното място на Глава 22 ГПК („Касационно обжалване“) в част Втора („Общ исков процес“), е направен извод, че поначало законодателят е предвидил триинстанционното разглеждане по отношение на исковите производства, а в случаите, при които се предвижда касационно обжалване и за други уредени в ГПК производства, различни от исковото, това е указано изрично – чл. 396, ал. 2 ГПК за обезпечителното производство и препращащата разпоредба на чл. 540 ГПК за охранителните производства, като по отношение на заповедното производство аналогична разпоредба не е предвидена. Предвид изложеното и доколкото обжалваният съдебен акт е изцяло съобразен с цитираната задължителна съдебна практика, същият се преценява като правилен и следва да бъде потвърден. Доводите на частния жалбоподател, че даденото в т. 8 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение следва да се прилага при отчитане и на указанията по т. 2 и т. 3 на ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС са неотносими към обжалваемостта на въззивното определение, постановено в рамките на заповедното производство. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение