Определение № 4173 от 20.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3142/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. А. М. чрез пълномощника й адвокат М. К. против определение № 283 от 23.01.2024 г., постановено по гр. д. № 33 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено определение 260312 от 28.11.2023 г. по гр. д. № 12991/2019 г. по описа на Районен съд - Варна за оставяне без уважение молбата на жалбоподателката по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото в открито съдебно заседание от 06.10.2023 г. протоколно определение в частта за разноските, възложени в тежест на В. А. М., на основание чл. 8 ТДТТССГПК За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че делбеното производство на апартамент в [населено място], дворно място с къща в [населено място], дворно място в [населено място] и дворно място с постройка от две стаи и склад в [населено място] е приключило със съдебна спогодба в с. з. от 6.10.2023 г., като съдът е осъдил В. А. М. да заплати държавна такса в размер на 1994 лв. В молбата си по чл. 248 ГПК В. А. М. е поддържала, че съдът е следвало да изчисли дължимата държавна такса като 2 % върху 1/4 от пазарната цена на дела й или дължимата сума е в размер на 498.58 лв. Първоинстанционният съд е оставил молбата без уважение. Окръжният съд е посочил, че нормата на чл. 355 ГПК, която се отнася до разноските в производството по съдебната делба и предвижда в своето първо изречение, че страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им, представлява изключение от правилото на чл. 78 ГПК. Правилото на чл. 355 ГПК се отнася до държавните такси, които в делбеното производство се дължат след извършването на делбата. Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, предвижда държавни такси и при спогодба преди съставяне на разделителен протокол (чл. 8) и при отхвърляне на иска за делба (чл. 9). Общото е, че държавната такса се определя и дължи при приключване на делбеното производство. В делбения процес държавната таксата се събира с решението по извършване на делбата, въз основа на пазарната оценка на делбения имот (делбената маса). Нормата на чл. 71, ал.1 ГПК не намира приложение, доколкото същата намира мястото си в общата част на кодекса, а специалната норма на чл.355 ГПК, изрично регламентираща правилата в особеното производство по делба, сочи, че таксите се заплащат от страните върху стойността на дела им, определен с решението по допускане на делбата. Или публичното задължение в делбения процес за заплащане на държавна такса възниква въз основа на влязлото в сила решение по извършване на делбата, като за основа при определяне на стойността на делбената маса се приеме установената към приключване на втората фаза пазарна стойност на имота, а дела се определя според влязлото в сила решение по допускане на делбата, с което са определени квотите на съделителите. Ето защо и доколкото е налице непротиворечива практика, според която държавна такса се събира върху стойността на дяловете, когато делото за делба е приключило с влязъл в сила съдебен акт за нейното извършване или за прекратяване на делото със спогодба, която се определя в размер на 2 % от стойността на дела на съделителя, съгласно чл. 8 и чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, то държавната такса следва да се определи върху стойността на дяла, който получава въззивницата съобразно квотата си във всеки от делбените имоти. Или при квота 21/36 от имота на стойност 108 500 лв. В. М. дължи 2% държавна такса, която възлиза на 1 265.83 лв. А за останалите имоти при квота от 1/2 - М. дължи държавна такса от 815 лв. и 182 лв. Или общо дължимата от В. М. държавна такса съобразно стойността на дяловете й в делбената маса възлиза на 2 262.83 лв. Въззивният съд е формирал извод, че в настоящия случай районният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 8 ТДТССГПК, определяйки държавната такса, дължима от всеки от съделителите, а именно – 2 на сто върху стойността на дяловете им, определени с решението по допускане на делбата, въз основа на пазарната оценка на делбените имоти. И въпреки, че по отношение на В. М. е достигнал до неправилна крайна сума, изчислявайки я в размер на 1994 лв., вместо дължимата такава в размер на 2 262.83 лв., тъй като не може да се влоши положението на жалбоподателката, то определението на ВРС като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено изцяло. В. А. М. счита, че касационното обжалване следва да се допусне по следните въпроси: 1) допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по въпроса а определяне на дължимите такси в делбеното производство, приключило със споразумение между съделителите, на основание чл. 344 ГПК, без да съблюдава принципа на законност (чл. 4, ал. 1 КРБ) и принципа на равенство на страните в процеса (чл. 6, ал. 2 КРБ), и наличието на противоречие между нормите на чл. 71, ал. 2 ГПК и чл. 355 ГПК, вр. чл. 78, ал. 2 ГПК, в рамките на един закон, като конституционно несъвместимо и обременително правно положение за отнемане на собственост в рамките на делбен спор, за да не допусне увреждане на имуществените им права и законни интереси, по чл. 17, ал. 3 от Конституцията, чл. 1 от Допълнителния протокол отт ЕКПЧ и чл. 17, ал. 1 ХОПЕС, и практиката на КС, на ЕСПЧ и на СЕС; 2) съответства ли на конституционното изискване за мотивираност по чл. 121, ал. 4 от Основния закон съдебно определение за осъждане на съделителите за допълнителни държавни такси при приключване на делбено дело със споразумение между тях, в хипотеза, в която въззивният съд е отразил само фактически и правни констатации, без да ги анализира съвместно с ангажираните в първата инстанция факти и доказателства по делото, без въобще да изложи свои собствени мотиви, с които да отговори на направените от въззивния жалбоподател възражения и доводи в подадената от него частна жалба срещу несъразмерното осъждане, с оглед примата на приложимото права на ЕС, задължителната практика на КС и на ВКС, за да мотивира съдебния си акт. Претендира съдът да отправи искане до Конституционния съд на Република България за установяване на противоконституционността на нормата на чл. 355 ГПК, поради противоречието й с чл. 71, ал. 2 ГПК в рамките на един закона, като несъвместимо правно положение и с нормите на чл. 4, ал. 1, чл. 17, ал. 3 вр. чл. 56 от Конституцията и несъответствието й с норми от по-висш ранг: чл. 6, § 1 и чл. 13 ЕКПЧОС, чл. 1 и чл. 17, т. 1 ХОПЕС, чл. 4, § 3, ал. 2 и чл. 19, ал. 1, § 2 ДЕС като пряко право (чл. 4, ал. 3, чл. 5, ал. 4 от Основния закон). Касационният съдебен състав не намира основание за сезиране на Конституционния съд на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България, нито основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Макар и многословно мотивирана, тезата на жалбоподателката по същество се свежда до виждането, че заплащането на допълнителни разноски за държавни такси в производството за делба при приключването й със споразумение между съделителите, определяема като 2 % от пазарната цена на делбените имоти, по начин, различен от дължимата първоначална държавна такса в делбата, при завеждане на иска по реда на чл. 71, ал. 2 ГПК: като 4 % върху 1/4 от цената на иска и 2 % върху стойността на данъчната оценка на делбените имоти, се конфронтира с принципа на законност (чл. 4, ал. 1) и принципа на защита на частната собственост (чл. 17, ал. 3 от Основния закон), тъй като се отнема по несъразмерен начин защитима собственост. От една страна тази теза е основана на правно необоснованото виждане, че определената на основание чл. 355 ГПК държавна такса при приключване на делбеното производство е допълнителна държавна такса. Делбата е особено исково производство и при предявяване на иска държавна такса не се дължи, както е разяснено и в мотивите към т. 17 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. Процесуалния закон в съответствие с възможността, предвидена в чл. 3 ЗДТ, е уредил заплащането на единствената държавна такса в делбеното производство (при нормалното протичане на процеса без упражнен инстанционен контрол) при издаване на документа, т.е. при извършване на делбата във втората фаза на делбеното производство. Законодателят в чл. 2 ЗДТ изрично е предвидил, че държавните такси могат да бъдат пропорционални, в който случай се определят върху цената на документа или услугата. В случая жалбоподателката неправилно счита, че предмет на делбеното дело е правото на собственост върху имот, в който случай съгласно чл. 71, ал. 2 ГПК държавната такса се определя върху 1/4 от цената на иска, която е в размер на данъчната оценка на недвижимите имоти (чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК). Искът за делба не е иск за собственост. Искове са собственост могат да се разглеждат в делбеното производство само ако съединени с иска за делба в първата фаза и по тези съединени искове цената се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК и държавната такса се внася предварително при сезиране на съда в размера по чл. 71, ал. 2 ГПК. Предмет на иска за делба е потестативното право на съсобственика да иска по съдебен ред прекратяване на съществуването на съсобствеността по някой от предвидените в ГПК способи и трансформирането й в индивидуална собственост върху обособените в хода на делбата самостоятелни реални дялове, а ако реални дялове не могат да се обособят за всички съсобственици – получаване на паричната стойност на дела си от съсобствените имоти по пазарни цени при реализиране на публична продан.. Затова и между нормите на чл. 71, ал. 2 ГПК и чл. 355 ГПК не съществува противоречие, доколкото посочват паричната оценка въз основа на която се определя държавната такса по искове с различен предмет. От друга страна с нормата на чл. 60 от Конституцията на Република България е създадено задължение за гражданите да заплащат установените със закон такси, съобразно техните доходи и имущество. Освен с погрешното си виждане, че искът за делба е иск за собственост, жалбоподателката не е мотивирала и остава неясно защо счита, че изпълнението на конституционното задължение по заплащане на държавна такса за делбеното производство, при което при извършване на делбата придобива в индивидуална собственост имущество по пазарна стойност от 99 700 лв. и 13441 лв. парично уравнение на дела й, съставлява отнемане на собственост и увреждане на имуществените й права. Правосъдната функция на държавата е установена, задейства се и функционира по искане на гражданите, поради което и в широк смисъл на думата съставлява услуга за която се дължи държавна такса, като в случая законодателят е посочил, че държавната такса се дължи по пазарната стойност на дела на съделителя, отчитайки, че отношенията във връзка с прекратяването на съсобствеността се уреждат именно по пазарни цени, включително и уравнението на дяловете. Същевременно практиката на Конституционния съд на Република България, както и на ЕСПЧ и СЕС, включително и тази, на която се позовава жалбоподателката не изискват размера на държавната такса по дела с различен предмет да е един и същ. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение