Определение № 3919 от 02.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1880/2024 г.

Производството е по чл. 229 и следващите АПК. Образувано е по частна жалба на Г. Славчева и Н. Начева чрез техния пълномощник срещу определение № 413/24.01.2024 г. по адм. д. № 1154/2023 г. на Административен съд -Хасково. Считат обжалваното определение за необосновано и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон, като искат отмяната му. Претендират присъждане на разноски за настоящата съдебна инстанция. В срока по чл. 232 АПК другата страна-кметът на Община Хасково чрез своя процесуален представил намира частната жалба за неоснователна и недоказана, моли да бъде оставена без уважение, а определението, като правилно, законосъобразно и обосновано да бъде оставено в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Частната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на частната жалба, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от частните жалбоподатели срещу мълчалив отказ на кмета на Община Хасково да предприеме действия по чл.195, ал.5 от ЗУТ във връзка с тяхна молба с рег. инд. 94Н-3633-1#14 от 12.09.2023г. С обжалваното определение съдът е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил доводи за недопустимост на оспорването. Приел е, че молба рег. инд. 94Н-3633-1#14 от 12.09.2023г. представлява сигнал до кмета на Община Хасково за издаване на заповед по реда на чл. 195, ал. 5 от ЗУТ, но не и искане за издаване на индивидуален административен акт, а мълчалив отказ може да се формира само тогава, когато органът е бил длъжен да издаде поискания от него акт. Направен е извод, че разпоредбата на чл. 195, ал. 5 от ЗУТ не вменява на кмета на общината задължение за произнасяне с такъв акт по искане на граждани или други лица или по сигнал на такива лица. В посочените в нормата хипотези кметът на общината разполага с оперативна самостоятелност, даваща му право на преценка дали да издаде акт или не. Постановено е, че при липсата на законова регламентация кметът на общината да бъде правно задължен да издаде заповед по чл. 195, ал. 5 от ЗУТ по искане на жалбоподателките, не е налице и подлежащ на обжалване мълчалив отказ. Така постановеното определение е правилно при следните съображения: Правилно съдът е констатирал, че административният орган е бил сезиран от частните жалбоподатели с искане да издаде заповед по чл. 195, ал. 5 от ЗУТ за премахване на част от стопанка постройка, находяща се в съседния имот, но навлизаща в техния, която пречи за изграждане на ограда между двата имота. Неоснователно е оплакването на частните жалбоподатели, че съдът неправилно е прекратил производството по жалбата срещу мълчаливия отказ на кмета на Община Хасково да издаде заповед за премахване на стопанската постройка. Отказът - изричен или мълчалив - за издаване на индивидуален административен акт е налице тогава, когато при настъпването на посочени в хипотезата на правна норма факти, административният орган е длъжен да се произнесе с акт с определено от нормата съдържание. Правилен е изводът на съда, че в хипотезите на чл. 195 ЗУТ административният орган действа служебно, като при констатиране на строителство, отговарящо на различните хипотези в тези разпоредби, може да издава заповеди, с които да нареди заздравяване, поправяне или в най – тежките случаи премахване на строежи. Само положителен акт – издадена заповед по чл. 195 ЗУТ според чл. 214, т. 3 ЗУТ представлява индивидуален административен акт. Цитираната разпоредба на чл. 214, ал.3 от ЗУТ е специална по отношение на чл. 21 от АПК. В нея са посочени изчерпателно волеизявленията на административния орган представляващи индивидуални административни актове. Отказът - мълчалив или изричен - не представлява такъв акт (арг. чл. 214, т. 3 ЗУТ), поради което правилно е прието, че мълчалив отказ по заявлението на частните жалбоподатели не е формиран и не е налице административен акт, който да подлежи на съдебен контрол. Правилно от съда е определен предмета на оспорване, който се извежда от искането отправено до административния орган и обосновано същият е характеризиран от съда като сигнал за издаване на административен акт по чл. 195, ал. 5 от ЗУТ. Административният орган не е обвързан с тези искания, а доколкото е сезиран с такива, то те се преценяват само като информация относно нарушения при извършване на строителство. В случая жалбоподателите са лица, подали сигнал за строителство, което евентуално отговаря на хипотезата на чл. 195 ЗУТ, до органа, компетентен да издаде заповед. За административния орган не е налице задължение да издаде акт с положително съдържание по подадения сигнал. Като податели на сигнал с искане за издаване на заповед по чл. 195 ЗУТ жалбоподателите претендират неблагоприятни последици за трето лице, а не осъществяват защита на собствени права. Това, както и обстоятелството, че ЗУТ не предвижда задължение на компетентния орган за произнасяне по искания на граждани за издаване на заповед по чл. 195 ЗУТ, е още един аргумент в подкрепа на извода, че за оправомощения орган не възниква задължение за произнасяне по искането, поради което отказът – изричен или мълчалив - на органа да уважи подаденото искане не представлява индивидуален административен акт и не подлежи на съдебен контрол. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 124, ал. 2 АПК, според която решението на административен орган в производство по сигнал, какъвто е настоящият случай, не подлежи на съдебен контрол. Предвид изложеното правилно е констатирано от административния съд, че оспорването е недопустимо на основание чл. 159, т. 1 от АПК като образувано по искане на жалбоподателите по което не е налице подлежащ на оспорване мълчалив отказ. Поради това, като е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по нея, първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон. Обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна и следва да бъде уважена, поради което и на основание чл. 143, ал. 3, вр. чл. 228 АПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП), Г. Славчева и Н. Начева следва да бъдат осъдени да заплатят на Община Хасково, разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящата инстанция в размер на 100 (сто) лева. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,