Решение № 155 от 10.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 898/2012 г.

Решение № 155 от 10.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 898/2012 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. И. Ф. срещу решението от 05.03.2012 г. по гр. д. № 5346/11 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отречено правото и на собственост върху идеална част от имот № 1054 по кад. лист № 718 по плана на в. з. "С. Д. -I ва част" /VII-10/ с площ от 1162 кв. м. и от имот № 1274, кад. лист № 734 от кв. 6 по плана на [населено място], в. з. "М. кория" с площ от 1400 кв. м., както и в частта, с която е оставена без уважение молбата и за отстраняване на очевидна фактическа грешка в основното решение. Жалбоподателката поддържа, че по наследство от А. И. В. е собственик на идеална част от процесните два имота, одържавена по ЗОЕГПНС и възстановена по силата на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, а по наследство от Ж. И. В. отделно е собственик на 1/6 ид. част от тези два имота, одържавена с Указ № 447/16.03.48 г. на основание чл. 21, чл. 44 и чл. 46 от Закона за българското поданство (отм.) и също възстановена по ЗВСОНИ. Като е отрекъл правата и върху тези два имота, въззивният съд е постановил неправилно решение. Освен това неправилно било и решението по чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.), тъй като съдът отхвърлил молбата и за отстраняване на очевидна фактическа грешка, без да изследва дали е налице противоречие между мотивите и диспозитива на основното решение. Иска отмяна на двете решения и признаване на правата и върху идеални части от процесните два имота. Ответникът в производството - държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не взема становище по жалбата. С определение № 131 от 11.03.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпросите за прилагането на чл. 90а ЗН, както и какви мотиви следва да изложи съдът в производството по отстраняване на очевидна фактическа грешка. По поставените въпроси настоящият състав приема следното: Разпоредбата на чл. 90а ЗН цели запазване на възстановеното с реституционните закони имущество в патримониума на наследниците по закон на лицата, от които е то е отнето. Затова е предвидено, че когато след отнемането на имуществото е направено завещание или продажба на наследство, те нямат действие по отношение на възстановените имоти, чийто собственици стават наследниците по закон, а не заветниците или наследниците по завещание или купувачите на наследство. В този смисъл е и практиката на ВКС - например решение № 249 от 29.03.99 г. по гр. д. № 125/98 г. на ВКС, II ГО. Настоящият състав намира тази практика за правилна. По настоящото дело посочената практика не е приложена докрай. Въззивният съд е приел, че ищцата Ж. И. Ф. не се легитимира като правоимащ по отношение на спорните имоти, тъй като не е наследник на бившия собственик Ж. И. В., а е купувач на нейното наследство по договор със своята майка Л. Б. Ф. В съответствие с практиката на ВКС по прилагането на чл. 90а ЗН е прието, че договорът за продажба на наследство от 1994 г. няма действие по отношение на възстановените имоти. Не е съобразено обаче това, че ищцата Ж. Ф. е не само купувач на наследството на Ж. В., но и неин правоприемник. По силата на ЗВСОНИ и наследственото правоприемство, дъщерята на Ж. В. - Л. Б. Ф. става собственик на възстановените идеални части от спорните имоти. След нейната смърт, по линия на наследяването, а не по линия на продажбата на наследство, собствеността върху възстановените идеални части преминава върху ищцата Ж. Ф., като наследник по закон на своята майка Л. Ф. Дори и при прилагането на правилото на чл. 90а ЗН собствеността на Ж. И. Ф. върху идеални части от процесните имоти не може да бъде отречена. По втория въпрос - какви мотиви следва да изложи съдът в производството по отстраняване на очевидна фактическа грешка: В съдебната практика по чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.), сега чл. 247, ал. 1 ГПК, неотклонно се следва правилото, че е налице очевидна фактическа грешка при противоречие между мотивите на съдебния акт и постановения диспозитив. В това производство съдът следва да прецени дали е налице такова несъответствие и в зависимост от това да постанови крайния акт. В неговите мотиви не може да се изхожда от други съображения, например такива, каквито са изложени в мотивите по съществото на правния спор. Настоящият състав счита тази практика за правилна. Обратно - в обжалваното решение, с което въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по чл. 247, ал. 1 ГПК /неточно посочено чл. 192, ал. 2 ГПК /, са повторени мотивите за отхвърляне на иска за собственост на Ж. И. Ф., изложени в основното решение по съществото на правния спор. Съдът не е разгледал оплакванията на жалбоподателката, че има противоречие между мотивите и диспозитива на основното решение. Действително, в основното решение на районния съд е прието, че Ж. Ф. е наследник на А. И. В., чиято собственост върху одържавените по ЗОЕГПНС идеални части от процесните имоти е възстановена по ЗВСОНИ. В диспозитива на съдебното решение обаче Ж. Ф. не фигурира като собственик, наред с другата наследница на А. В. - А. К. А. Липсват разсъждения на съда за това противоречие, а именно то е в основата на производството по чл. 247, ал. 1 ГПК. По съществото на касационната жалба: Установено е по делото, че процесните два имота са част от по-голям имот на общия наследодател И. П. В., починал на 18.03.1931 г. През 1949 г. 5/6 ид. части от този имот са били одържавени по ЗОЕГПНС от наследниците на И. П. В., един от които е неговият син А. И. В. Установено е също, че А. В. е имал две осиновени дъщери - Л. Б. К. /Ф./ и А. К. А. Л. Ф. е починала през 2000 г. и е оставила за свой наследник по закон ищцата Ж. И. Ф. Ето защо Ж. Ф. е собственик на 1/12 идеална част от процесните имоти по силата на чл. 1, ал. 1 от ЗВСОНИ и наследственото правоприемство от А. И. В. Другата 1/6 от процесните имоти е била одържавена от Ж. И. В. с Указ № 447/16.03.48 г. на основание чл. 21, чл. 44 и чл. 46 от Закона за българското поданство (отм.). В редица влезли в сила решения, представени с касационната жалба, е прието по отношение на други недвижими имоти, останали в наследство от И. П. В., че одържавената от Ж. И. В. въз основа на посочения указ 1/6 ид. част се възстановява по силата на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ. Тази практика следва да бъде приложена и по настоящото дело, като се приеме, че наследницата на Ж. В. - Ж. И. Ф. е собственик на въпросната 1/6 ид. част. Това налага частична отмяна на решение от 05.03.2012 г. по гр. д. № 5346/11 г. на Софийски градски съд и постановяване на ново, с което правата на ищцата Ж. И. Ф. върху идеални части от процесните два имота, възстановени по силата на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ, да бъдат признати по отношение на държавата, която не ги е оспорила в производството по предявения иск. Освен това следва да бъде отстранена и очевидната фактическа грешка в решението на първоинстанционния съд, изразяваща се в противоречие между мотивите и диспозитива на основното решение досежно правата на Ж. И. Ф., произтичащи от реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ и наследствено правоприемство от А. И. В. С оглед изхода на настоящото дело, на жалбоподателката следва да бъдат присъдени разноските за всички инстанции в размер на 1140 лв., от които 50 лв. ДТ за първа инстанция; 530 лв. ДТ за въззивна инстанция; 30 лв. за производството по допустимост; 530 лв. за производството пред ВКС. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,