Определение № 175 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 961/2020 г.

от Директива 2014/42/ЕС, предвиждащ установяване "на минимални правила за обезпечаване на имущество с оглед евентуална последваща конфискация...", да се тълкува в смисъл, че дава право на държавите-членки да приемат правила за гражданска конфискация, неоснована на присъда; 2) следва ли от нормата на чл. 1 (1), като се има предвид и нормата на чл. 4

от Директива 2014/42/ЕС, че е достатъчно единствено образуване на наказателно производство срещу лицето, чието имущество е предмет на конфискацията, за да се инициира и проведе процедура по гражданска конфискация; 3) допустимо ли е разширително тълкуване на основанията по чл. 4

от Директива 2014/42/ЕС, при които е допустима гражданска конфискация, неоснована на присъда; 4) следва ли чл. 5

от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува в смисъл, че само въз основа на несъответствие между стойността на имуществото и получените законни доходи на лицето, може да се отнеме имуществено право като придобито пряко или косвено от престъпление, без да е налице влязла в сила присъда, установяваща, че лицето е извършило престъплението; 5) следва ли правилото на чл. 6

от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува, като уреждащо конфискация от трети лица като допълнителна или алтернативна мярка на пряката конфискация, или като допълнителна мярка на разширената конфискация; и 6) следва ли правилото на чл. 8

от Директива 2014/42/ЕС да се разбира като гарантиращо прилагане на презумпцията за невиновност и забраняващо конфискация, неоснована на присъда; и преюдициално запитване, отправено с определение от 02.04.2019 г. по гр. д. № 704/2017 г. на Софийски градски съд до СЕС по тълкуване на Директива 2014/42/ЕС и Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), като част от въпросите, включени в него, са следните: 1) наказателна по смисъла на Директива 2014/42/ЕС или гражданскоправна е мярката по отнемане на незаконно придобито имущество, ако обявената от националния закон цел на отнемане на имуществото е генералната превенция – предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждане с него, но без да се поставя като условие за конфискацията извършване на престъпление или друго правонарушение и съществуването на пряка или косвена връзка между правонарушението и придобитото имущество; 2) следва ли чл. 8

от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува в смисъл, че гаранциите, които тази разпоредба предоставя на осъдено лице, чието имущество подлежи на конфискация, следва да се прилагат и в случай като настоящия в производство, което протича паралелно и независимо от наказателното производство; 3) следва ли презумпцията за невиновност и изискването за зачитане на правото на защита, установени в чл. 48 от ХОПЕС, и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която въвежда "имущественото несъответствие" като единствено и решаващо доказателство за наличие на незаконно придобито имущество, и допуска прилагането на методика за правно и икономическо проучване и анализ, въз основа на която се установява предположение за незаконен характер на съответното имущество, както и неговата стойност, което предположение е обвързващо за решаващия орган, без той да може да осъществи пълен съдебен контрол върху съдържанието и прилагането на методиката; 4) пораждат ли директен ефект разпоредбите на чл. 6

и чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС в частта им, в която предвиждат гаранции и предпазни клаузи за засегнатите от конфискация лица или за добросъвестните трети лица. Апелативен съд - Бургас е приел, че след като СЕС е сезиран с релевантните по делото въпроси всеки следващ съд следва да спре производството пред себе си до произнасянето на СЕС. Обжалваното определение е правилно. Във виззивната жалба Т. Х. изрично е заявил оплакване, че по отношение на него е налице абсолютна процесуална пречка за упражняване на правото на иск – същият е оправдан с влязла в сила присъда и, че приложимата разпоредба от националния закон чл. 153, ал. 6 ЗПКОНПИ противоречи на чл. 1 (1), 4 (1), чл. 5

и чл. 8

от Директива 2014/42/ЕС. Правилно Апелативен съд – Бургас е приел, че доколкото е необходимо тълкуване по приложимата правна норма и решенията на СЕС по двете образувани дела ще породят задължително действие за българския съд, е длъжен на основание чл. 631, ал. 1, изр. 1 ГПК да спре производството по висящото пред него дело, като е недопустимо повторно да сезира СЕС. Съгласно чл. 628 ГПК когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до СЕС. Единствено последният е компетентен да тълкува /да изяснява съдържанието и приложното поле/ на конкретни норми от общностното право. Доколкото се касае до отправено преюдициално тълкувателно запитване, то има за цел да установи точното значение на посочените в него общностноправни норми. Постановените от СЕС преюдициални тълкувателни заключения се ползват със задължителна сила на тълкуваното нещо, която обхваща както диспозитива, така и мотивите им. При това задължителната сила не се отнася само до националния съд, отправил запитването, но и до всички национални съдилища, които са сезирани или биха били сезирани със същото дело. Преюдициалните тълкувателни заключения имат и обратно действие /освен ако Съдът изрично не ограничи действието им във времето/. Предметът на проверката в настоящото производство се изчерпва с това, дали друг национален съд е отправил преюдициално запитване до СЕС за съответствието на приложимия по делото закон с разпоредба от правото на Европейския съюз /в случая – направените с двете определения на Софийски градски съд/, а ако това е така и пред СЕС е образувано дело, дали СЕС се е произнесъл по делото. В тази насока е и практиката на Върховния касационен съд - о пределение № 99 от 12.03.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 648/2020 г., IV г. о., определение № 72 от 5.02.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 143/2020 г., III г. о., определение № 187 от 3.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 411/2017 г., IV г. о., която настоящият съдебен състав споделя. Към изложеното следва да се добави, че с постановяването решение от 20.03.2020 г. дело С-234/18 не е отпаднала пречката за движението на въззивното производство, доколкото Съдът на Европейския съюз формално не се е произнесъл по преюдициалното запитване по гр. д. № 704/2017 г. на Софийски градски съд, което видно от поставените въпроси е с различен предмет на тълкуване.