Решение № 780 от 13.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3024/2008 г.

Решение № 780 от 13.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3024/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Х. П. М. Г. Т., Й. и П. А. чрез срещу решение № 308 от 26.02.2008 г. по гр. дело № 1407/2006 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 50 от 21.04.2006 г. на Пловдивски районен съд, по отхвърлен на основание чл. 53, ал. 2 от ЗКИР иск на касаторите, за една площ от 100 кв. м.като тяхна собственост и част от основата на имот пл. № 5018 по териториално устройствен план на гр. А. Касационната жалба съдържа искане за отмяна на решението като неправилно, постановено в нарушение на съдопроизводствени правила и материалния закон. Процесната част от имота е била предвидена за улица, мероприятието не е реализирано. Няма данни за предходно отчуждаване, влязло в сила и тук съдът е достигнал до необосновани и незаконосъобразни изводи, позовавайки се на констативен нот. акт № 53, т. I от 1961 г., издаден по регулация. Ответниците по касационната жалба О. А. и "А" Е. не са заявили становище С определение № 190 от 2.12.2008 г. на ВКС, V г.о жалбата е допусната до разглеждане по същество на основание критерия по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по въпроса за предпоставките, при които отчуждаване при дворищна регулация по ЗПИНМ следва да се счита приложена; равнозначни ли са с оглед правните последици непредаването на внесена в общината сума в хипотезата на § 105 от ППЗПИНМ и липсата на съобщение (по реда на ГПК) при режима по чл. 237, ал. 2 от ППЗТСУ. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. В обжалваното решение Пловдивски окръжен съд е изтъкнал като решаващо съображение липсата на установено право на собственост върху спорната площ по иска с правно основание чл. 53, ал. 2 от ЗКИР, което право е приел за недоказано в полза на ищците, легитимиращи се като правоприемници на г. И. П. по наследство и сделка, след като отчуждени на праводателя им имоти са били възстановени в една площ, с оглед реституцията по ЗВСОНИ упълномерена за отреждане на парцел ****о 412 кв. м. площ и нанесена като имот № 5018 кв.271 по плана на гр. А., одобрен 1994 - 1997 г. Като собственици на този имот с оглед основанието на основание чл. 2 от ЗВСОНИ, признато със заповед №А-812/30.12.1992 г. на К. на общ. А., ищците претендират да бъдат признати правата им върху друга една съседна площ от 100 кв. м. по протежение на улицата, също отчуждена от Г. И. П., но извън така реституираната . По делото са обстойно изследвани предходни регулационни отреждания, засягащи спорната ивица, като едно от съображенията на съдилищата за да отхвърлийска е влязло в сила отчуждаване по регулацията от 1959 г. в частта за 122 кв. м. площ от основата на имот на Г. И. П., като придаваема по оценка към основата на съседен тогава имот пл. № 1* кв.118, за двата имота са отредени съответно парцел **** и парцел ****Х-1753. Отчуждената площ е частично идентична с претендираната и касаторите оспорват да са били обезщетени за нея . На база приети по делото заключения на вещи лица е изяснено, че регулацията от 1959 г. е приложена, съответно правилно е попълнена и кадастралната основа (заповед № 685/04.03.1975 г.) с верните граници на имоти пл. № 1* с присъединената площ в последващите планове, предвид наличието на издаден констативен нот. акт № 53/1961 г.за отчуждената част и цитирана в него квитанция № 178/25.05.1961 г. за изплатеното в ГНС гр. А.. Съдът е приел, че при действието на ЗПИНМ и ППЗПИНМ (отм.) наличието на съобщение до правоимащия собственик за постъпването на сумата по обезщетението в съответната община, не е решаващо условие за завземането на придаваемата част, като доводите, с които ищите оспорват да е имало уведомление за извършеното плащане по дворищна регулация, са относими към режима на по-късно влезлия в сила ППЗТСУ, поради което са неоснователни. Решението е правилно, макар и не по изложеното съображение във връзка с юридическата обосновка на ищцовата теза. В тълкувателната си практика, с приемането на Тълкувателно решение № 3 от 1993 на ОСГК, ВС на РБ посочи моментът, от който дворищно- регулационния план се счита приложен при действието на ЗТСУ и ППЗТСУ, а именно регулацията е приложена тогава, когато придаденият имот е заплатен и завзет. Стабилизирането на последиците от отчуждителното действие на регулацията по отношение на имотите, придадени към парцели на други физически или юридически лица при действието на ЗТСУ и ППЗТСУ, не разкрива принципна разлика спрямо предходната уредба и реда на ЗПИНМ и ППЗПИНМ на този вид отчуждаване, по аргумент от разпоредбите на § 106 и § 108 от ППЗПИНМ. Въпреки отчуждителното вещно- правно действие на влезлия в сила дворищно - регулационен план при двата режима, дворищната регулацията се счита приложена тогава, когато са уредени сметките за придадения имот и в резултата на това той е завзет, на база съставен след изпълнениена всички условия нотариален акт за придаваемото място. Разликата е в реда и механизма за плащане, гаранциите за получаването му и последиците от отказа или бездействието във връзка с това, от страна на правоимащия. И двата режима предвиждат и предписват уведомяване на собственика, респ. предаване на сумата, но за разлика от уредбата по чл. 282 от ППЗТСУ, съгласно която обезщетението по влязлата в сила оценка се внася в Държавната спестовна каса и се предава веднага на правоимащите по нареждане на службата при общинския народен съвет, нормата на § 105, ал. 1 от ППЗПИНМ предвижда като правило внасяне на обезщетението в общината . Превод чрез сметка в Държавната спестовна каса на разположение на правоимащия, както и свързаното с този начин на плащане изискване за уведомление по реда на ГПК, режимът на ППЗПИНМ бе уредил като изключение за случаите по § 93 от ППЗПИНМ, чрез препращане. Ето защо при наличие на редовно съставен констативен акт за придаваемото място към парцел **** по плана от 1959 г., с отбелязване на сумата, преведена в полза на съответната община, касаторите неоснователно оспорват плащането, като се позовават на липсата на съобщение, връчено им по реда на Гражданския процесуален закон. Тъй като актът за е бил съставен на 31.05.1961 г., въз основа на квитанция № 178/21.05.1961 г. за превод на обезщетението на съответната община, липсата на данни за последващ превод на сумата в ДСК, както и липсата на пряко доказателство за получаване на внесената в общината сума от правоимащия, не опровергават основанието за съставяне на акта по § 100 ППЗПИНМ, съответно не дават основание то да бъде съдебно отречено в спора по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР, щом имотът е бил надлежно завзет . След внасяне на паричното обезщетение определено за придадения имот в общината по реда на § 105 ППЗПИНМ и снабдяване с констативен акт за собственост, за него е отпаднало относителното действие на регулацията. Процеса по прилагането й е завършен, тя е стабилизирана. Основанието на иска по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР предпоставя установяване на право на собственост към този минал момент, който е от значение за относимите в конкретния случай регулационни предвиждания, въз основа на кадастралния план с допусната непълнота или грешка. В случая ищците се позовават на право на собственост върху възстановена при условията на ЗВСОНИ част от имот, като частичното възстановяване по този закон е предвид ограниченията на чл. 2, ал. 3 от ЗВСОНИ. Ето защо в случая релевантният минал момент е този на реституцията . Ищците се позовават и на вещни права към момент, предхождащ одържавяването, но те също не подкрепят основанието на иска . Настоящата исковата претенция не е съобразена с обема на реституираното и условията за това, като необосновано се поддържа процесните 100 кв. м. по протежение на улицата да имат отношение към основата на възстановения съгласно ЗВСОНИ имот, определен и нанесен след възстановяването чрез упълномеряване, по реда на чл. 86а от ППЗТСУ (отм.). По ЗВСОНИ собствеността върху недвижимите имоти се възстановява в размерите, в които са били отчуждени, само ако съществуват реално, като обект на собствеността . Това възстановяване не може да дерогира отчуждителното действие на благоустройствените мероприятия, нито може да бъде постигнато с иск по чл. 53, ал. 2 от ЗКИР . Ето защо правилен е решаващият извод на Пловдивски окръжен съд, че липсва основание за претендираното право на собственост върху процесната площ, която не може да бъде част от имот № 5018 кв.271 по плана на гр. А., одобрен 1994 - 1997 г., нито да бъде включена в УПИ като собственост на ищците. Като правилно и законосъобразно, въззивното решение следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, IIIг.о.