Определение № 697 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 888/2024 г.

Производството е по чл. 248, ал.1 ГПК. Обжалвано е било решение от 02.11.2023г. по в.гр.д.№ 1259/2023г. на ОС - Варна. С определение № 5381/22.11.2024 г. настоящият състав на IV – г.о. на ВКС не е допуснал касационно обжалване на обжалваното въззивно решение. С молба вх. № 22289/20.12.2024 г. на адв. Ф. Д. от АК – Варна, в качеството ѝ на процесуален представител на В. Н. Ф. моли да бъде изменено определението от 22.11.2024 г. в частта му за разноските. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК ответникат по молбата – Р. К. Т., не е представил писмен отговор. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени данните по делото, намира следното: С обжалваното решение въззивния съдът, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от Т. К. Т. против В. Н. Ф. искове, както следва: 1) иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на обективирания в нот.акт № 41, том 3, дело № 791/1983г. договор за покупко-продажба на 1/8 ид.част от дворно място, цялото с площ 188 кв.м, находящо се в [населено място], [улица]/бивша [улица]/ № 19, с номер по предходен план 3 в кв.4 по плана на 8 м.р. на [населено място], ведно с 1/2 ид.ч. от жилищната сграда на втория етаж, състояща се от две стаи, антре, пералня, баня, клозет и стълбище за втория етаж, както и 1/8 ид.ч. от подобренията в дворното място, сключен на 07.03.1983г. между А. К. Д., /починал, наследодател на Т. Т./, в качеството на продавач и З. Й. Д., /починала, наследодател на В. Ф./, в качеството й на купувач поради накърняване на добрите нрави от страна на купувача З. Й. Д., придобила половината от жилището на цена 25 пъти по-малка от реалната му стойност, като се е възползвала от известното й страдание на Д. „напреднала форма на шизофрения" и 2) иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на същия договор за покупко-продажба поради липса на предмет. С определението си от 22.11.2024 г. настоящия състав на IV – г.о. на Върховният касационен съд не е допуснал касационно обжалване на обжалваното въззивно решение и е осъдил Т. К. Т. да заплати на В. Н. Ф. сумата 500 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. След преценка на обстоятелствата по делото, настоящия състав на ВКС намира, че молбата е основателна. Молбата за допълване на определението в частта за разноските е постъпила в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и същата се явява процесуално допустима. Правото на разноски по делото е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респ. при обжалване пред съответната съдебна инстанция, тъй като съгласно чл. 81 ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. По делото са представени в оригинал договори за правна защита и съдействие от 29.01.2024 г. и 20.02.2024 г. от ответника по касационната жалба В. Ф., от който е видно, че договореното адвокатско възнаграждение е в общ размер от 3500 лв. и е заплатено. В отговора на касационната жалба ответникът в производството е направил искане за присъждане на разноски пред настоящата инстанция в размер на 3500 лв./лист 31 по делото/ и е заявено, че същото искане представлява и списък по чл. 80 ГПК., като към него са представени двата договора за правна помощ от 29.01.2024 г./лист 32 по делото/, в който е разписано, че сумата в размер на 3000 лв. е заплатена в брой и договор за правна защита и съдействие от 20.02.2024 г./лист 33 по делото/ в който е разписано, че сумата в размер на 500 лв. е заплатена в брой В постановеното Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. В този смисъл следва да бъде съобразено тълкуването дадено в решенията на ЕСПЧ по Дело “Чорбаджийски и Кръстева срещу България“ и „Станков срещу България“, в които е прието, че налагането на значителна финансова тежест върху страните, включително и след приключване на производството, може да действа като ограничение на правото на достъп до съд, което не е съвместимо с чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС, ако не преследва разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати. С оглед на тази задължителна практика на европейските съдилища, при определяне размера на възнаграждението на адвокат Ф. Д. от АК - Варна за осъществявяне на процесуално представителство пред касационната инстанция, съдът съобразява следните обстоятелства: Спорът, предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК по – принцип е се характеризира с фактическа и правна сложност. В случая ответникът в производството е ангажирал процесуален представител – адвокат, който е осъществил процесуално представителство пред касационната инстанция, като е подал отговор на касационна жалба от името на В. Ф., в който са изложени съображения на всички молби изходящи от Т. Т.. В конкретния случай договореният и заплатен размер на възнаграждението за осъщественото от адв. Ф. Д. процесуално представителство пред касационната инстанция общо в размер от 3500 лв. е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа. С оглед изложените съображения и като взе предвид, че по делото са присъдени разноски само за заплатеното възнаграждение по договор 20.02.2024 г /това в размер на 500 лева/ настоящия състав намира, че на основание чл. 78, ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени допълнително такива в размер на 3000 лева, които жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,