Определение № 1686 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 379/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Б. Е. Б. обжалва Решение № 121/04.11.2025 г. по в.гр.д. № 160/2025 г. на АС-Велико Търново в частта, с която е потвърдено Решение № 17/21.03.2025 г. по т.д. № 60/2024 г. на ОС-Ловеч за отхвърляне на осъдителния му иск, предявен срещу Гаранционен фонд на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, за сумата над 32 000 лв. до 70 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в причинност с реализирано на 07.03.2022 г. пътнотранспортно произшествие.

Касаторът моли за отмяна на решението на касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Поддържа, че размерът на обезщетението е определен в нарушение на материалната разпоредба на чл. 52 ЗЗД, тъй като не е отчетено актуалното му здравословно състояние, установено от медицинската експертиза – необратима деформация на стъпалото на десния крак, която съществено нарушава функциите на опорно-двигателния апарат, причинява силни болки при движение и косвено рефлектира върху състоянието на другия крак. Според касатора съдът неправилно не е съобразил, че липсата на адекватно лечение, довела до усложненията, се дължи на безвиновна и непротивоправна причина – тежкото му материално и социално положение (сирак от дете, без дом и здравно осигуряване, без роднини и близки), влошено допълнително от неспособността му след травмата да полага труд, с който да си набави средства за поставяне на необходимия според медицинската експертиза имплант. В тази връзка касаторът допълва, че няма източник на доходи извън спорадичните възлагания на тежка физическа работа като общ работник, които понастоящем не може да изпълнява пълноценно заради здравословното си състояние, и сочи това обстоятелство като правоувеличаващо размера на обезщетението. Като основание за допускане на касационно обжалване поставя въпроси, които счита за решени в противоречие с практиката на ВКС и за значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК).

Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е правилно и съобразено с релевантната практика, постановена по формулираните въпроси. Поддържа неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Касаторът е предявил срещу Гаранционен фонд осъдителен иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ за сумата от 70 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди вследствие на травматично увреждане, настъпило в причинна връзка с реализирано на 07.03.2022 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от 10.07.2024 г. до погасяването.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: на процесната дата ищецът, бидейки на пътното платно, за да разтоварва паркиран частично на улицата (с левите гуми) автомобил, е ударен от неидентифицирано МПС, управлявано без необходимата странична дистанция; от удара ищецът е получил фрактура на дясната фибула в дисталната трета на диафазата; по своето естество това увреждане е напълно лечимо за период от около 18 месеца при оперативно лечение (с репозиция на фрагментите и фиксиране с остеосинтеза) и рехабилитация, но такива не са проведени и понастоящем състоянието на глезена и стъпалото на десния крак на ищеца е трайно увредено в резултат от неправилно зарасналата фрактура с необратимо изместване на стъпалото в неблагоприятна позиция. При тези факти съдът е приел, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди, които се търпят за увреждане като процесното при нормален оздравителен процес, възлиза на 20 000 лв. Този размер съдът е намалил допълнително до сумата от 18 000 лв. поради допринасяне от пострадалия за самото настъпване на произшествието, като е приел, че ищецът е могъл, но не се е обезопасил, оставайки възможно най-плътно до паркирания автомобил, докато отмине движещата се по пътя кола. Обезщетението е присъдено заедно със законна лихва от момента на отправената до ответника извънсъдебна покана за плащане.

Във въззивната инстанция спорът е пренесен относно размера на справедливото обезщетение (над сумата от 7 000 лв.), допринасянето от пострадалия и началния момент на дължимост на лихвата. По наведените от двете страни оплаквания съдът е приел, че с оглед възрастта на ищеца, характера на уврежданията, начина на настъпването им, причинените болки и неудобства, както и предвид икономическата конюнктура справедливото обезщетение възлиза на 40 000 лв. Отрекъл е допринасяне от страна на пострадалия за настъпване на събитието, като е изходил от заключението на комплексната експертиза, според което ищецът не се е движил по пътното платно, а е стоял статично, без да препятства безопасното заобикаляне от водача на движещото се по улицата МПС. Допълнил е, че не е въведено конкретно възражение за нарушаване на чл. 95 ЗДвП (забраняващ на пътниците да оставят отворена врата на спряно или паркирано превозно средство, без да се уверят за безопасността), но е аргументирал и неоснователност на подобно възражение с оглед установената от свидетеля обстановка, при която е настъпило събитието – по време на разтоварване на спрелия автомобил, а не при отваряне на врата или в резултат на оставянето й отворена. Като основателно обаче съдът е преценил възражението, че усложненията от травматичното увреждане се дължат на бездействието на пострадалия, изразяващо се в неполагане на дължимата грижа за адекватно лечение (сам е отказал провеждането на такова). Счел е, че причината да не се потърси медицинска помощ не може да бъде съобразена при определяне на дължимото от ответника обезщетение и така е уважил иска до сумата от 32 000 лв., получена чрез намаляване на първоначално определената сума с 20 %. Обезщетението е присъдено с лихва, считано от деня, следващ постановения от ответника преди изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ отказ по заявеното искане за обезвреда.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е формулирал следните въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на законосъобразен размер на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане?

Въпросът е правен – касае основен елемент от фактическия състав на процесното вземане, относим към неговия размер, свързан е с касационните оплаквания и отговорът му може да бъде изведен абстрактно, както това е сторено в задължителната (ППВС № 4/1968 г.) и в многобройната казуална практика на ВКС (като посочената от касатора). С това общата селективна предпоставка е удовлетворена.

Според касатора въззивният съд е разгледал релевантни за определяне на обезщетението критерии, но някои от тях не е оценил правилно или е игнорирал относими към оценката им факти (напр. че препитанието му е свързано с полагане на тежък физически труд, съпроводен с постоянни болки; че увреждането е с необратим характер; че няма близки, които да полагат грижи за него). От мотивите на съдебното решение обаче не може да се направи такъв извод, защото съдът е изложил съображения тъкмо за горепосочените обстоятелства – отчетени са както икономическата конюнктура към момента на събитието (чрез анализ на средния годишен доход) и спецификата на увреждането (засегнат основен двигателен орган), така и обстоятелството, че дори да е било предприето лечение, оздравителният процес би бил съпроводен с болки и ограничения над обичайните предвид специфичния начин на препитание на касатора. С това е изпълнено установеното в практиката на ВКС изискване обстоятелствата, релевантни за определяне на справедливото обезщетение, да бъдат не само изброени, но и анализирани, като от тях се извлече извод за действителния им принос към увеличаването или намаляването на претърпените вреди (Решение № 125/12.05.2026 г. по к.т.д. № 219/2025 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.). Несъгласието на касатора с така формирания извод е касационен довод, непроверим в настоящата селективна фаза на производството.

2. Как следва да се приложи нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Установяването на противоправност на конкретното действие или бездействие на пострадалия, за което се твърди, че е допринесло за увреждането, необходим елемент ли е, за да бъде нормата приложена законосъобразно, и по кои критерии се определя приносът за увреждането?

3. Попада ли липсата на лечение на пострадал от непозволено увреждане поради материална невъзможност за заплащането му в приложното поле на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, без пострадалият да има принос към самото увреждане?

Обобщени, тези питания се свеждат до материалноправните предпоставки за определяне наличието на допринасяне и на степента му. В случая обаче, макар да е квалифицирал възражението като такова за допринасяне, въззивният съд е отрекъл изцяло причинност на по-тежките вреди с процесното събитие, като е приел, че те напълно се дължат на поведението на пострадалия. Следователно действителният правен аргумент да бъде отказано тяхното обезщетяване се състои в установената липса на каузалност с деликта, в добавянето на нова причина, прекъсваща връзката с противоправното поведение на делинквента. В такъв случай - когато въпросът е поставен на плоскостта на прекъснатата причинна връзка, претърпените в резултат от новата причина вреди се определят като косвени и това е основанието за тяхното необезщетяване, а не противоправността и виновността на поведението, съставляващо нова причина. Поради това поставените от касатора питания, въпреки че са основани на ползваната от въззивния съд квалификация (чл. 51, ал. 2 ЗЗД), нямат обуславящ за решаване на спора характер и не удовлетворяват общия селективен критерий.

По изложените съображения следва да бъде отказан достъп до касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,