Решение № 183 от 5.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 609/2010 г.

Решение № 183 от 5.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 609/2010 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. [община] е обжалвала въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 960 от 23.07.2009 г. по гр. д. № 744/2008 г. Касационната жалба е с обжалваем интерес над 1000 лв., подадена е в срок, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е приета за процесуално допустима с определението по чл. 288 ГПК. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ТР 1/2000 г. на ВКС, ОСГК относно правомощията на втората инстанция и задължението на въззивния съд да разгледа самия материалноправен спор по същество като обсъди всички доводи и възражения на страните. Ответницата Ж. И. М. е подала писмен отговор по реда на чл. 287 ГПК, в който изразява становище, че жалбата е неоснователна. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение намира следното: Производството е по чл. 108 ЗС. Искът е предявен от Ж. И. М. против [община] за предаване владението на дворно място - имот пл. № 1384 кв. 98 по плана на [населено място], представляващ градска градина при съседи - от три страни улици и ветеринарна лечебница. Като основание за собствеността ищцата е посочила, че имотът е принадлежал съгласно нотариален акт от 1964 г. на нейния баща И. Г. В., починал през 1971 г. Ответникът [община] неправомерно е отнела имота, без да е била проведена процедура по отчуждаването му и го владее без основание. Благоевградският окръжен съд е оставил в сила решението на Районния съд [населено място] № 802 от 22.04.2008 г. по гр. д. № 1010/2007 г., с което е прието за установено по отношение на [община], че Ж. И. М. е собственик по наследство на поземлен имот 1384 кв. 98 по плана на [населено място] и [община] е осъдена да й предаде владението на този имот. В. съд е приел, че ищцата е доказала своето право на собственост като наследник на баща си И. Г. В., починал през 1971 г. който е получил имота по завещание от своя дядо И. М. В., имотът не е отчуждаван по установения в закона ред, тъй като не е платено обезщетение на собствениците. Разпоредбата на чл. 77 ППЗПИНМ е предвиждала отчуждаване за сметка на собствениците на места за обществени нужди -булеварди, улици и площади по първоначални и последващи регулации, докато спорният имот е отреден по плана от 1958 г. за градина. Правните изводи на съда са, че е налице реституционното основание по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, според което се възстановява собствеността на имотите, които са отнети неправомерно и това става по силата на закона и на това основание ищцата се легитимира като собственик. В касационната жалба се поддържа, че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила. К. се позовава на нередовност на исковата молба, в която не е заявено конкретно придобивно основание, както и на недопустимост на решението на въззивния съд, който е приел, че ищцата се легитимира като собственик по реституция, въпреки, че тя не се е позовала на това основание. И двата довода са неоснователни. Правното основание на иска се определя от съда, ищецът не е длъжен да го посочи, той трябва да изложи в обстоятелствената част на исковата молба фактите, на които основава субективното право, на което търси защита. В случая в исковата молба е указано, че имотът е принадлежал на наследодателя на ищцата, както и че е отнет неправомерно от [община], която понастоящем владее имота. Тези факти са достатъчни за определяне както на правната квалификация на иска - чл. 108 ЗС, така и придобивното основание - наследяване и реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. На следващо място са неоснователни доводите, че ищцата не е доказала правото на собственост на своя пряк наследодател с представените по делото доказателства. С нот. акт № 4/1964 г. И. Г. В. е признат за собственик на основание завещание и давностно владение на дворно място в [населено място] с площ от 1000 кв. м. заснето с имот пл. № 1414 кв. 98 по плана на града. В нотариалният акт не е посочен номерът на нотариалното дело на публичното завещание, но самото завещание е представено в първата инстанция с оглед на което не може да се приеме, че по делото е останало неустановено кое завещание е използвано за съставяне на нотариалния акт. К. нотариален акт, с който молителят - наследодател на ищцата по делото е признат за собственик представлява официален свидетелстващ документ и при оспорването му, тежестта на доказване пада върху оспорващата страна. При липса на представени доказателства, опровергаващи констатациите на нотариуса в производството по чл. 483 ГПК , при действието на който е съставен нотариалния акт, съдът правилно е зачел признатото с него право на собственост. Поради отдалечеността във времето между първия регулационен план през 1922 г. и констативния нотариален акт - около 40 години не може да се приеме за решаващо за собствеността записването на имота в разписния лист по този план след като във всички последващи планове имотът е записан на името на завещателя В. и на заветника - баща на ищцата, а от посочените в завещанието граници на имота се налага извод за очевидно съответствие между завещания имот и имота по действащия план от 1976 г., който граничи от три страни с улици и ветеринарна лечебница, граници останали непроменени и до днес видно от приложените скици, за разчитането на които не са необходими специални знания поради ясното графично заснемане и липса на съществени изменения на отрежданията за имотите. По тези съображения са неоснователни доводите на касатора, че ищцата не е доказала собствеността на своя праводател. Установено е също така, че имотът не е отчуждаван по надлежния ред и собствениците не са обезщетявани, фактически е завзет според показанията на свидетелите през 1972 г., до когато е бил ограден, а към настоящия момент според заключението на вещото лице и представената скица е отреден за зелени площи. По първия регулационен план от 1922 г. няма отреждане за обществено мероприятие следователно доводите на касатора за приложимостта на Закона за Благоустройството на населените места в Княжество България от 1905 г. и Закона за благоустройството от 1941 г. относно действието на уличнорегулационния план са неприложими. Последващият регулационен план е този от 1958 г. /скица на лист 15 от първоинстанционното производство/ по който от имота се отнемат части за улици и се отрежда за градина. Към този момент е в сила Закона за плановото изграждане на населените места , чл. 39 от който предвижда, че недвижимите имоти на частни лица и обществени организации, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика . У. план според чл. 35 З. установява улиците, площадите, терените за обществени нужди и строежи, свободите площи (градини, паркове, залесявания и др.) и изобщо, всички мероприятия, с които се осъществяват целите на градоустройството, следователно за да е законно, завземането на имота е следвало да стане след заплащане на обезщетение на собственика.