Определение № 512 от 24.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3716/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. В. И. против решение № 958/27.04.2022 г., постановено по гр.д.№ 12886/2021 г. от СГС, ІІ“б“ състав. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.439 ГПК е неоснователен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СРС. Съдът е приел, че тъй като се оспорва съществуването на изпълняемото право на влязло в сила съдебно решение и той е основан на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – погасяване по давност на вземанията, действителният предмет на спора е по чл. 439 ГПК. Прието е от съда, че предвидената в закона петгодишна погасителна давност с оглед разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не е изтекла към момента на подаване на исковата молба –12.12.2019 г. и към момента на образуване на изпълнителното дело - 16.07.2020 г. Установено е, че давността за вземанията е била прекъсната на основание чл.116, б“в“ от ЗЗД с предприетите от ЧСИ по възлагане от кредитора същински изпълнителни действия по налагане на запор на вземания на длъжника по запорно съобщение от 09.09.2020 г. изпратено до Първа инвестиционна банка АД /л.143 от делото на СРС/. Към момента на приключва на устните състезания пред въззивната инстанция – 11.04.2022 г. не е изтекла петгодишна давност за вземанията с оглед указанията на чл.117, ал.1 ЗЗД. В изложението на касационните основания се сочи правен въпрос относно правната квалификация на иска, доколкото към момента на предявяването на иска не е започнало изпълнение. Твърди се, че правната квалификация на иска следва да е по чл.124 ГПК. Безспорно е по делото, че на 30.11.2015 г. е бил издаден и изпълнителен лист за вземанията на ответника. Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, като законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, какъвто е настоящия случай. Защитата по исков ред съгласно тази разпоредба е и предявяването на отрицателен установителен иск, която е с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, поради което съдът не е разгледал непредявен иск, в каквато насока е поставен правния въпрос. Съдът е посочил, че към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция – 11.04.2022 г. не е изтекла петгодишна давност за вземанията с оглед указанията на чл.117, ал.1 ЗЗД, поради което въпросът относно задължението на съда отчете настъпването на погасителна давност в хода на производството е неотносим към възприетата от съда фактическа обстановка, респ. не е основание за допустимост на касационното обжалване. Не се сочат конкретни факти, които да доведат до извод за неспазване на задължението на съда по чл.7, ал.3 ГПК, като твърдението в тази насока е необосновано. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл.78, ал.8 ГПК, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС