Определение № 3041 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2844/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1-во ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Денис Ер Груп“ ЕООД-гр. София, чрез управителя Ц. Н. П., срещу определение от 27.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1906/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на „Денис Ер Груп“ ЕООД-гр. София за изменение на въззивно решение № 704, постановено на 07.02.2024 г., в частта му за разноските. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт като неправилен. Поддържа се, че дължимото адвокатско възнаграждение е следвало да се определи под минимално установения размер в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет. Ответникът по жалбата Л. М. М. е изразил становище за нейната неоснователност. Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК акт. Разгледана по същество тя е неоснователна, съображенията за което са следните: С въззивното решение № 704/07.02.2024 г. по в. гр. д. № 1906/2023 г. по описа на Софийски градски съд, е потвърдено решение от 28.07.2022 г. по гр. д. № 60049/2012 г. на Софийски районен съд. С цитираното решение е допълнено решение № 487273/03.09.2018 г. на първоинстанционния съд, като са отхвърлени: предявения от „Денис Ер Груп“ ЕООД срещу П. Н. М. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване на установено в отношенията между страните, че дружеството е собственик на 1/2 ид. ч. от УПИ *-*, кв. 7, по плана на [населено място],[жк], заедно с жилищна сграда със застроена площ 50 кв. м.; предявения от „Денис Ер Груп“ ЕООД срещу Л. М. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване на установено в отношенията между страните, че дружеството е собственик на 1/2 ид. ч. от УПИ *-*, кв. 7, по плана на [населено място],[жк], заедно с жилищна сграда и за предаване на владението върху същите. Жалбоподателят е осъден да заплати на адв. В. Т. адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатна правна помощ на ответника Л. М., по реда на чл. 38 ЗА в размер на 1 558,24 лв. Въззивното решение е било предмет на обжалване от „Денис Ер Груп“ ЕООД-гр. София, като с постановено по гр. д. № 2845/2025 г. определение по чл. 288 ГПК на настоящия състав, не е допуснато касационно обжалване на същото. С молба на управителя на дружеството е поискано изменение на въззивното решение в частта му за разноските и намаляването поради прекомерност на определеното възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. Възражение за прекомерност е било направено в откритото съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания. С обжалваното определение молбата е оставена без уважение, като са изложени съображения, че адвокатското възнаграждение е определено съобразно минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет. Посочено е, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, независимо че във въззивното производство е проведено само едно открито съдебно заседание. Конкретният дължим размер на адвокатското възнаграждение се определя от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Приема се в създадената въз основа на Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС практика на Върховния касационен съд, че при упражняване на правомощието по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е длъжен да намали отговорността на страната, предизвикала спора, едва след и ако установи, че уговореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение не съответства на пазара на труда за дела с подобна правна и фактическа сложност, а несъответствието е съществено, т.е., че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В настоящата хипотеза следва да се вземе предвид, че производството се е развило след като с влязло в сила на 24.07.2019 г. определение по ч. гр. д. № 5628/2019 г. на СГС е допуснато главно встъпване на дружеството в производството по гр. д. № 60049/2012 г. на Софийски районен съд. Делото е върнато за продължаване на процесуалните действия по предявената искова молба, с която са предявени обективно и субективно съединени искове, след като е било постановено решение по първоначалните искове. Защитата на ответника е предполагала проучване на цялостното развитие на производството и организирането й по адекватен начин. Разглеждането на исковете на главно встъпилото лице е довело до фактическа и правна сложност на делото, с оглед на което не се разкрива съществено несъответствие с труда на адвоката. В обобщение, обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.,