Определение № 5910 от 01.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4514/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на „Б.“ ЕООД, чрез адв. В. Борисова срещу определение № 7413 от 23.02.2026 г., постановено по адм. дело № 1075/2026 г. по описа на Административен съд – София – град, с което на основание чл. 159, т. 4 АПК е оставена без разглеждане жалбата на дружеството срещу отказ рег. № 5364р-138 от 05.01.2026 г. на заместник - директора на Дирекция „Миграция“ към МВР и производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и при необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът - заместник - директорът на Дирекция „Миграция“ към МВР не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната в производството акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на производството и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, тя е основателна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на „Б.“ ЕООД срещу отказ рег. № 5364р-138 от 05.01.2026 г. на заместник - директора на Дирекция „Миграция“ към МВР за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“ по чл. 24и от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) за Д. С., гражданин на Р. Турция. С оспореното определение съдът е приел, че за дружеството липсва пряк и личен интерес от оспорването, тъй като така издаденият отказ не засяга негови права и законни интереси, нито създава задължения. В случая според съда, макар началото на административното производство да е поставено по заявлението на дружеството – работодател „Б.“ ЕООД, което е допустимо съгласно чл. 24и, ал. 4 от ЗЧРБ, то същото не е адресат на издадения отказ, тъй като разрешението за пребиваване и работа поражда права и задължения за чуждия гражданин, на когото е предоставено. В този смисъл е приел, че правото да оспори издадения отказ в случая принадлежи на Д. С., адресат на акта и по аргумент от чл. 26, ал. 2 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, е недопустимо да се подава жалба в защита на чужди права и законови интереси. В подкрепа на изложеното се е позовал на съдебна практика на Върховния административен съд. Така постановеното определение е неправилно. Обжалваният пред Административен съд - София – град отказ е постановен по искане на жалбоподателя за издаване на на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“ по чл. 24и от ЗЧРБ. В ал. 4 от посочената разпоредба се предвижда, че заявление за издаване на разрешение по ал. 1 се подава в дирекция „Миграция“ или в отдел/сектор/група „Миграция“ при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи от работодателя или упълномощено от него лице или лично от чужденеца, когато има разрешение за продължително пребиваване, като заявлението се подписва и от работодателя. Съобразно посочената правна формулировка, на работодателя е предоставено процесуалното качество на заявител, което от своя страна го легитимира като страна в административното производство. Това качество се потвърждава и от разпоредбата на ал. 20 на същия член, съгласно която за постановените решения се уведомява заявителят, без да се прави разграничение между отделните възможни субекти, подали заявлението. В производството по издаване на разрешение законодателят е предвидил множеството задължения за работодателя, които съставляват съществена част от фактическия състав, обуславящ издаването му, в т.ч. да обоснове необходимостта от наемане на чужденец, да представи доказателства за проведено търсене на работна сила на вътрешния пазар, да декларира спазването на условията на труд и заплащане, както и да представи конкретен трудов договор. Тези задължения не са формални и удостоверяват, че в рамките на административната процедура работодателят е носител на собствени права и законни интереси. В този смисъл, не може да бъде споделен достигнатият от първоинстанционния съд извод, че отказът за издаване на разрешение по чл. 24и не засяга пряко и неблагоприятно правната сфера на работодателя. Препятстване възможността за реализиране на вече предприети организационни и правни действия по наемане на конкретен работник от страна на работодателя води до засягане на икономическите и организационните интереси на същия, а съгласно принципите, закрепени в Административнопроцесуалния кодекс, право на оспорване имат лицата, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или застрашени от административния акт. В подкрепа на изложеното са и въведените с § 22 от преходните и заключителни разпоредби на закона за изменение и допълнение на ЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 70 от 9.08.2013 г.) изискванията на Директива 2011/98/ЕС, видно от които правото на Съюза признава работодателя като самостоятелен и активно легитимиран участник в процедурата по издаване на единно разрешение. По изложените съображения, настоящият състав на Върховният административен съд приема, че когато работодателят е подал заявлението за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“, той притежава самостоятелен правен интерес да оспори постановения отказ, като лице, засегнато по смисъла на Административнопроцесуалния кодекс и правото на Европейския съюз. В същия смисъл е и актуалната практика на Върховния административен съд - определение № 6313 от 11.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5577/2025 г., IV о., определение № 7437 от 07.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6301/2025 г., IV о., определение № 3585 от 31.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3061/2026 г., IV о., определение № 4590 от 27.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3942/2026 г., IV о., определение № 4554 от 27.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3746/2026 г., IV о., определение № 5666 от 26.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5210/2026 г., IV о. и др. Като самостоятелна страна в производството по чл. 24и от ЗЧРБ, която защитава свои права и интереси, за работодателя е налице правен интерес от оспорването и в този смисъл, определението на административния съд, с което жалбата на „Б.“ ЕООД е оставена без разглеждане, като неправилно поради противоречието му с материалния закон, следва да се отмени и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Направеното с частната жалба искане за отправяне на преюдициално запитване е неоснователно. Съгласно чл. 628 от ГПК, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейския съюз. Преценката за необходимостта от преюдициално запитване е свързана с прякото значение на тълкуването на общностното право за постановяването на решението по конкретен правен спор. Предмет на настоящото производство е допустимостта на съдебното оспорване, а не спора по същество, поради което искането за преюдициално запитване с посочения въпрос се явява неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. Водим от изложеното и на основание чл. 236 АПК във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение