Определение № 3820 от 25.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2195/2025 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от А. Е. А., приподписана от адвокат И. В., срещу определение № 1071/17.04.2025г. по в.ч.гр.д. №442/2025г. на Апелативен съд – София. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на определението, като постановено в противоречие с разпоредбите на чл.8 и чл.14 от ЕКЗПЧОС. Твърди се, че искът е допустим. Срокът за предявяването му следва да започва да тече от датата на узнаване на произхода на жалбоподателя по бащина линия, а не да се тълкува ограничително. Наведени са доводи, че начинът, по който е приложена разпоредбата на чл.69 от СК води до неравнопоставеност между лицата родени от родители, които са били в брак и тези, които са произлезли от извънбрачен съюз, като разпоредбата на закона следва прилага при съобразяване на конкретната фактическа обстановка. Обратното води до ограничително тълкуване и противоречи на разпоредбите на чл.7 от Хартата на основните права на ЕС, чл.8 от ЕКПЗПЧОС и чл.32 от Конституцията на Република България. Отправено е искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е наведен довод, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС в определение №341/02.10.2017г. по ч.гр.д.№3310/2017г. на ІІІ г.о. Изложени са и съображения, че приложената от въззивния съд правна норма на чл.69 от СК относно начина на броене на срока противоречи на чл.8 от ЕКЗПЧОС регламентиращ правото на зачитане на личен и семеен живот, респ. съответстващата й разпоредба на чл.32 от Конституцията на Република България. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определението на първостепенния Софийски градски съд за прекратяване на производството като недопустимо. За да постанови този резултат съдът приел, че делото било образувано по предявен иск от А. Е. А. срещу М. Д. Д., наследник на починалия Д. М. Д., за установяване на произхода от починалия му баща. Изложени били твърдения, че ищецът е наследник по закон на биологичния си баща М. Д. Д., починал на 15.11.2021г., като за произхода си узнал в края на 2021г. от своята майка Е. А. П.. Съдът посочил, че съобразно разпоредбата на чл.69 от СК, произходът от бащата може да се установи с иск предявен от майката в тригодишен срок от раждането на детето или до три години от навършване на пълнолетието. Посочил, че този срок е преклузивен и за спазването му съдът следи служебно, по аргумент от чл.73 от СК. С оглед на тези принципни съображения и въведените в производството твърдения, съдът направил извод за недопустимост на предявения иск, като предявен извън определения в закона тригодишен срок от навършване на пълнолетие на лицето (07.06.2000г.). При тези съображения въззивният съд потвърдил определението на първостепенния съд. Съставът на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване: Наведените в изложението доводи (уточнени от състава, съгласно т. 1, изреч. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) са свързани с приложението на разпоредбата на чл.69 от СК и срокът, в който следва да бъде предявен иска за установяване на произход от бащата, респ. начина на определянето му води ли до накърняване правото на зачитане на личен и семеен живот на децата по смисъла на чл.8 от ЕСЗПЧОС. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС и с ЕКЗПЧОС, изискваща осигуряване на страните на ефективно участие в производството и правото на равенство, обхващащи и еднаквото приложение на процесуалните срокове. По поставения правен въпрос, съставът на Върховния касационен съд намира следното: Съгласно разпоредбата на чл.69 от СК, срокът, в който детето може да предяви иск за установяване на произхода си от бащата е тригодишен от навършване на пълнолетието. Трайно установено е разбирането, че този срок е преклузивен, доколкото нормите, с които се уреждат възможностите за установяване и оспорване на произход са от повелителен характер и са свързани със статута на личността. Съгласно константната практиката на ЕСПЧ, определянето на правната връзка на детето с предполагаемия му баща (и обратно) се отнася до “личния живот” на заинтересованата страна, поради което възможността му да установи произхода си от бащата несъмнено попада в приложното поле на чл.8 от ЕКЗПЧОС. В ал.2 на посочената разпоредба е предвидено, че в тези случаи намесата на държавата в упражняването на това право е недопустима, освен в предвидените от закона случаи и в интерес на обществената сигурност, защита на обществения ред, здравето, морала, правата и свободите на членовете на обществото. За прилагане на предвидената в конвенцията защита, е необходимо да бъде постигнат баланс в интересите на заинтересованото лице и обществото. В конкретната хипотеза, определянето на тригодишен преклузивен срок за установяване произхода от бащата, считано от навършване пълнолетие на детето, без да се отчитат конкретните факти, възможността за узнаване на обстоятелствата свързани с него, причините за късното разкриване на информацията или получаване на доказателства, е в противоречие с личния интерес на детето за установяване на произхода му. Същото не е обосновано и с оглед осигуряване на правната сигурност, доколкото стриктното прилагане на сроковете лишава детето от възможността да установи своя произход, в хипотези при които поради несвързани със закона причини не е имало обективна възможност за защита и предявяване на иска. В този смисъл е и решението по Дело D. v. Bulgaria. Прилагането на срока и определяне неговото начало от пълнолетието на детето, без отчитане на конкретните специфики и момента на узнаване на предполагаемия произход на заинтересованата страна, е в противоречие и с принципите на ГПК за упражняване на процесуалните права и началото на течение на сроковете, които винаги са от узнаването. В конкретния случай, с обжалваното определение, в противоречие с даденото разрешение, въззивният съд е приел, че преклузивният срок за предявяване на иска на ищеца за установяване произхода от предполагаемия му баща е започнал да тече от навършване на пълнолетието му, без да съобрази и разгледа наведените доводи за късното узнаването, причините и обстоятелствата във връзка с това. Съдът не е съобразил обстоятелството, че ищецът няма установен произход по бащина линия и е узнал за предполагаемия си баща към момента на неговата смърт. С оглед на това, неправилен е извода на съда, че към датата на постановяване на прекратителното определение срокът по чл.69 от СК е бил изтекъл и предявеният иск е недопустим. Предвид изложеното, обжалваното въззивно определение е неправилно и като такова следва да бъде отменено, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение