Решение № 3743 от 02.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 826/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция „Миграция“ - МВР, чрез юрисконсулт В. Терзийска, против решение № 40788/05.12.2025 г., постановено по адм. дело № 1815/2025 г. по описа на Административен съд - София-град /АССГ/, 42 състав. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Посочва се, че съдът неправилно е приел, че са изпълнени условията по чл. 25, ал. 1, т. 11 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, и по-специално частта, касаеща пребиваването на чужденеца на територията на Република България, поради което се иска отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на отказа на директора на Дирекция „Миграция“ - МВР. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение и се противопоставя възражение за прекомерност на разноските, претендирани от ответника. Ответната страна - Д. Е. М., гражданин на Нигерия, с писмен отговор чрез пълномощника си адв. Х. Василев, оспорва касационната жалба, като излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е допустима. Разгледана по същество, е основателна по следните съображения: С обжалваното в настоящото производство решение е отменен отказ на директора на Дирекция „Миграция“ – МВР с рег. № 5364р- 445/08.01.2025 г. за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България на Д. Е. М., гражданин на Нигерия, и преписката е върната на органа със задължителни указания. За да постанови този резултат, АССГ е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, но е незаконосъобразен. Според съда, спорният въпрос е дали следва непрекъснатото пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ от 5 години да е на законно основание и доколко е приложим § 3 от ДР на ППЗЧРБ /Правилника за приложение на ЗЧРБ/. Според решаващия съд, в разпоредбата на чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ, в приложимата за спора редакция ДВ, бр.36/2009г., действаща към датата на издаване на акта, няма изискване пребиваването да е законно, тъй като това не е изрично вписано в нормата. Посочено е, че в закона не се съдържа дефиниция на понятието пребиваване без прекъсване, при което да е налице изискване за законно пребиваване през целия период от 5 години. Такава дефиниция се съдържа в § 3 от ППЗЧРБ относно понятието "Пребиваване без прекъсване" по чл. 36, ал. 2, чл. 38, 38а и чл. 42, ал. 2 и пребиваване без прекъсване е налице когато чужденецът пребивава на законово основание. Въз основа на горното, съдът е приел, че е налице противоречие между норми от различен ранг. В заключение съдът е счел, че при транспонирането на Директива 2003/109 във връзка с хипотезата по чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ, не е въведено изискване за законно пребиваванекато законодателят е предвидил по-облекчен и по-благоприятен режим за получаване на право на постоянно пребиваване от граждани на трети страни, членове на семейство на български гражданин. С допълнението на закона с ДВ, бр.52/ 2025г. е въведено изискването пребиваването да е законно и непрекъснато през последните пет години, но аналогично изискване за законност на пребиваването не е било поставено като предпоставка в закона за издаване на исканото разрешение към момента на постановяване на отказа. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Същото е постановено при изяснена фактическа обстановка, но е необосновано, което е довело до неправилно приложение на материалния закон. От фактическа страна по делото е установено, че Д. Е. М., гражданин на Нигерия, подал до директора на Дирекция „Миграция“ – МВР заявление рег. № Г-3688 от 08.11.2024 г. за предоставяне право на постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ със съответните изискуеми документи. Във връзка със започнатата процедура е установено, че гражданинът на Нигерия е влязъл в Република България на 12.04.2018г. с виза тип "D"- цел обучение. На 18.11.2028г. е подал заявление за продължително пребиваване, по което е получил разрешаване със срок до 22.05.2019г., на основание чл.24в, ал.1, т.1 ЗЧРБ. В административното производство е установено, че след прекъсване, надвишаващо допустимите 14 дни, същият е подал ново заявление за разрешаване на продължително пребиваване на основание чл.24в ЗЧРБ, като му е предоставен срок на пребиваване до 14.02.2020г. От изготвените справки не са установени данни за подавани последващи заявления за разрешаване право на продължително пребиваване в Република България след изтичане на предоставения срок на пребиваване до 14.02.2020г. и не са издавани разрешения за пребиваване на територията на страната. Тъй като чужденецът не е напуснал страната след изтичане на разрешения му срок на пребиваване, със Заповед № 5392 ПАМ- 182/ 08.04.2020г. на началник отдел "Миграция" СДВР е наложена ПАМ "Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или друга страна", на основание чл.41, т.2 ЗЧРБ. Установено е още, че междувременно чуждият гражданин е подал молба за международна закрила, като с влязло в сила решение № УП-ок 15/16.07.2020г. на интервюиращ орган при ДАБ молбата му за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут в Република България е отхвърлена. Същевременно, докато е в процедура по предоставяне на закрила, Д. Е. М. е получил разрешение за пребиваване на външен адрес на пребиваване в РБ- гр. Гоце Делчев, [улица]. При извършена проверка от служители от група "Миграция"- Благоевград, е установено, че на посочения адрес се намира необитаема сграда и нигерийският гражданин никога не е живял на адреса. Обжалваният административен акт, с който на чужденeца е отказано правото за постоянно пребиваване в Република България, е постановен на основание чл. 26, ал. 2 във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ, редакция ДВ, бр.36/2009г. Органът е мотивирал отказа си с това, че лицето е член на семейството на българската гражданка Л. Г. Г., което е първото изискване по чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ, но не е изпълнено второто условие, а именно да е пребивавал законно на територията на Република България през последните 5 години. Приел е, че в рамките на изследвания петгодишен период преди подаване на заявленито за разрешаване право на постоянно пребиваване, чужденецът не е изпълнил изискванията за пребиваване, тъй като в този период не е пребивавал пет години на законно основание. Според настоящата съдебна инстанция, въз основа на данните по делото, административният съд е формирал необоснован извод, че за правилното приложение на чл.25, ал.1, т.11 ЗЧРБ, в относимата за спора редакция, релевантното обстоятелство е лицето да пребивавало непрекъснато през последните пет години в Република България, не и да е сторило това законно /легално/. Приложимите по настоящия спор разпоредби са въведени във връзка с Директива 2003/109 на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни. В чл. 3, т. 1 от Директивата, досежно приложното й поле, изрично е посочено, че същата се прилага спрямо граждани на трети страни, които легално пребивават на територията на една от държавите-членки. В Глава 2, чл. 4, т. 1 на Директивата, относно уреждане на статута на дългосрочно пребиваващ в държава-членка е прието, че държавите-членки предоставят статут на дългосрочно пребиваващ на граждани на трети страни, които са пребивавали легално и без прекъсване на територията в рамките на пет години преди подаване на въпросната молба. От това следва извод, че "нелегално", т.е. "незаконно" пребиваващи в страната лица, нямат право да получат статут на дългосрочно пребиваващ в страната. И това е обяснимо - нито европейското, нито българското законодателство могат да гарантират права на лица, които са нарушили законоустановения ред в страната и които по този начин получават права от неправомерното си поведение /в този смисъл са и решение № 8723/ 11.07.2024г. по адм.д. № 2500/2024г. на ВАС, трето отделение, решение № 1921/ 26.02.2025г. по адм.д. № 846/2025г. на ВАС, четвърто отделение и др./. Касационната инстанция не споделя извода на административния съд, че е налице противоречие между норми от различен ранг и поради това не следва да се прилага разпоредбата на § 3 от ДР на ППЗЧРБ. В самия закон не се съдържа дефиниция на понятието „пребиваване без прекъсване“, а е уредено в правилника за приложението на закона. Терминът „пребиваване без прекъсване“ не е уреден в закона, защото законът дава легална дефиниция на общото понятие „пребиваване на чужденец в Република България“ в нормата на чл. 22 от ЗЧРБ. От посочената разпоредба следва, че пребиваване на чужденец в страната може да се основава само на виза; международни договори или договори на Европейския съюз с трети държави за безвизов режим; актове на правото на Европейския съюз, които са в сила и се прилагат от Република България и разрешение на службите за административен контрол на чужденците. За да се направи извод, че чужденец пребивава в Република България, неговият престой в страната трябва да е на изрично посочените законни основания. Това е законовата пречка да се предоставят права на незаконно установили се лица в РБългария. Възможността, предвидена в чл. 13 от Директивата, за предоставяне на по-благоприятен режим за чужденците в дадена държава, не може да се тълкува като възможност да се предоставят права на лица, за които въобще не е предвидена уредба в Директивата. Няма причина законодателят на национално или европейско ниво да даде на един субект права, следствие от собственото му противоправно поведение, напротив. В тази връзка съдът намира за основателен поддържания в касационната жалба довод, че е от съществено значение обстоятелството, че на Д. Е. М. е наложена ПАМ "Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или друга страна", на основание чл.41, т.2 ЗЧРБ със Заповед № 5392 ПАМ- 182/ 08.04.2020г. на началник отдел "Миграция" СДВР, влязла в сила. Макар да е бил в производство по международна закрила, по времето на което чужденецът действително е разполагал с право да остане на територията на страната, то след след приключването му с влязъл в сила отказ, чужденецът отново пребивава на територията на страната незаконно. В този контекст, изцяло необоснован се явява изводът на първостепенния съд, че пребиваването на лицето "не е прекъснато с незаконен престой... и доколкото чуждият гражданин пребивава в Република България от 12.04.2018г., без данни за други прекъсвания не петгодишен период, то административният орган е постановил незаконосъобразен отказ". Въз основа на изложеното до тук, и предвид фактическата установеност по делото, настоящият състав на Върховния административен съд приема, че за директора на Дирекция „Миграция“ са били налице материалноправните предпоставки по чл. 26, ал. 2, във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ за постановяване на отказа. Като не е съобразил тези обстоятелства и е отменил отказа за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България, поради наличие на отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК, административният съд е постановил неправилно решение. Същото следва да се отмени и спорът да се реши по същество, като подадената жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид изхода на спора, и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, на касационния жалбоподател се дължат разноски за двете съдебни инстанции в общ размер на 200 евро, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 АПК, във връзка с чл. 222, ал. 1 АПК, настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение