Определение № 3584 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4564/2025 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от Т. К. М., чрез адвокат Г. Н., срещу определение № 1117 от 10.09.2025 г. на Софийски окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 136/2025 г. Производството по частната жалба на М. Б. М. е прекратено и определението е влязло в сила. Насрещната страна “Т. София“ ЕАД, представлявана от изпълнителния директор П. П. и председателя на УС М. Ц., чрез юрисконсулт Е. Д., отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че частната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Производството по частната жалба на Т. М. е допустимо. Тя е депозирала и изложение към частната жалба, но производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК и такова не е необходимо. Съставът на ВКС се произнася по правилността на обжалвания акт, без преди това да провежда селективна процедура по чл. 288 ГПК. Съдът разглежда частната жалба по изложените в нея оплаквания, а те са, че окръжният съд не е взел предвид материалният интерес, върху който е уговорено адвокатското възнаграждение; съдът е трябвало да определи адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 7, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г., защото няма пречка наредбата да служи за ориентир; неправилно е, че адвокатското възнаграждение е прекомерно спрямо минималните размери, определени в Наредба № 1/2004 г.; не били взети предвид всички факти, които са от значение за определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото (не е ясно според касатора кои са тези, които определят казуса, развил се пред втората инстанция, като такъв с фактическа и с правна сложност). За да се произнесе, съдът съобрази следното: Софийският окръжен съд с решение № 360/04.07.2025 г., като потвърдил това на първата инстанция отхвърлил иска на “Т. София“ ЕАД за установяване на вземане от Т. К. М. за сумата от 6554,91 лв. главница, 1347,19 натрупана лихва, 49,87 лв. дялово разпределение, 10,61 лв. лихва върху тази главница и лихва за забава в размер на законната лихва от 20.07.2023 г. до окончателното издължаване. Търговското дружество е осъдено да заплати на М. съдебноделоводни разноски в размер на 400 лв. Те съставляват част от заплатено адвокатско възнаграждение от 1100 лв., което съдът редуцирал до посочената сума, по направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. По приложението на последната хипотеза съдът посочил, че минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет не са обвързващи съда, като се е позовал на разясненията в решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г. Правилата в наредбата могат да се ползват само като ориентир от съда. Счел е, че справедливият обоснован размер на възнагражденията се определя от защитавания интерес, от фактическата и правна сложност на делото, от извършената от адвоката работа. Посочил, че паричният интерес не е висок, делото не се отличава с фактическа и правна сложност; без усложнения е преминало въззивното производство, проведено е едно открито съдебно заседание, защитата на М. е по кратка жалба с единствени оплаквания за неправилна оценка на доказателствата от първостепенния съд. Подаденият от процесуалния представител на въззиваемата страна отговор е подробен, както и писмената защита, но по същество те преповтарят отговора на исковата молба и писмената защита в първоинстанционното производство. Т. М. е подала молба за изменение на определението в частта за разноските, като е поискала да й бъдат присъдени сторените за адвокатско възнаграждение в пълен размер. С обжалваното определение въззивният съд е отказал. Посочил, че съображенията на страната, основаващи се на извършени от процесуални й представител процесуални действия в първа инстанция, са неотносими; сумата от 1100 лв. не е съразмерна нито на фактическата, нито на правната сложност на спора; нито с извършената адвокатска работа. Повторил е съображенията си, че размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. не обвързват съда в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че определението е правилно. Не е вярно твърдението в частната жалба, че съдът не е отчел материалният интерес, защитаван във въззивната инстанция (няма никакво значение върху какъв материален интерес е определен хонорара в договора между адвокат и представляван); съдът е съобразил също фактическата и правна сложност на делото – като предмет на спор и като въззивно производство, в което единственото оплакване е за необоснованост в изводите на първата инстанция. Жалбоподателката М. и сама не сочи какви са тези факти, които с поред нея определят въззивното производство като сложно от фактическа страна – сама пише в частната си жалба, че има проведено едно единствено открито заседание от 6 минути; няма събирани доказателства; по самото дело спорните факти също не са много. По същия жалбоподателката начин не е посочила поради какво определя спора като сложен от правна страна. В частната жалба касаторът многократно повтаря, че Наредба № 1/2004 г. не обвързва съда, който може да я ползва като ориентир, и в същото време изисква тя да бъде прилагана според уреденото в нея. Също така, от една страна посочва, че минималните размери на възнагражденията по тази наредба не са задължителни за съда, но пък счита, че съдът е трябвало по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК да преценява прекомерност на заплатения адвокатски хонорар спрямо определеното в наредбата. Неотносими са и съображенията за това какви са уговорките в договора между адвокат и доверител, че последният е платил уговорения хонорар. Намаляването на адвокатското възнаграждение по този ред не рефлектира в отношенията между адвокат и клиент, които са сключили конкретен договор и са поели задължения по него. То е израз само на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие (ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Без значение за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК относно заплатения адвокатски хонорар във въззивно производство е и това какви процесуални действия бил извършил адвоката в първа инстанция и какъв бил сбора от заплатените адвокатски възнаграждения за представителство пред районен и пред окръжен съд. В заключение, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Молбата на насрещната страна по чл. 78, ал. 8 ГПК е неоснователна. Предмет на производството е правилността на акт на въззивен съд във връзка със съдебните разноски, поради което по настоящото не се присъждат такива, независимо от резултата. Мотивиран от горното, съдът