Решение № 7292 от 29.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12140/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалби на Г. Г. К., чрез процесуален представител, срещу Решение № 8464 от 09.10.2025г. на Административен съд - Бургас, което било постановено по адм.д. №322/2025г. по описа на същия съд. С решението е била отхвърлена жалбата на касатора против Разпореждане за прилагане на Принудителна административна мярка по смисъла на чл.22, вр, чл.,23 ЗАНН и чл. 192, ал.1, т.2, б.“а“ от закона за културното наследство с изх. № 33-00-646 от 14.01.2025г. на двама гл. инспектори в Регионален инспекторат с център Бургас при ГД „Инспекторат за опазване на културното наследство“ при Министерството на културата, с което е било указано на жалбоподателя да отстрани чрез демонтиране, строеж представляващ едноетажна постройка с търговско предназначение - магазин за сувенири, построен в ПИ с идентификатор 51500.501.488 по КККР на гр. Несебър и е бил осъден жалбоподателя да поеме сторените от страна на ответния орган съдебноделоводни разноски. С касационната жалба касаторът възразява, че решението на първоинстанционния съд е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, поради което същото е неправилно поради наличието на касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Сочи се, че съдът е постановил незаконосъобразен акт поради провеждане на производството против един от съсобствениците на имота, което от своя страна е засегнало правата им, без да даде възможност на същите да вземат становище по постановения административен акт в нарушение на разпоредбите на чл.8 и чл.9 АПК, защитаващи принципите на равнопоставеност и защита в административното производство. Оспореният съдебен акт се сочи като нищожен, постановен от органи без съответната компетентност, което обстоятелство не е било взето предвид при постановяване на първоинстанционния съдебен акт, като се навежда довод и за недопустимо смесване на производства по два нормативни акта – чл.192, ал.1 и ал.2 ЗКН и чл.225 и сл. ЗУТ. На следващо място като допуснато съществено нарушение на материалния закон се сочи и липсата на изричнопосочени в акта ясни и конкретни фактически основания за постановяването му, а като последен довод за отмяна на същия се сочи обстоятелството, че определеният срок за изпълнение на ПАМ – 01.05.2025г. бил очевидно несъразмерен и очевидно неизпълним. Отправя се искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго по същество, с което да бъде прогласено за нищожно или респ. отменено оспореното Разпореждане, респ същото да бъде прогласено за нищожно. Ответната страна, в писмен отговор по касационната жалба оспорва нейната основателност по подробно изложени съображения и поддържа становище, че първоинстанционното решение се явява правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Развиват се подробни съображения по всеки от изложените от страна на касатора доводи. Представителят на Върховната касационна прокуратура, в хода на делото по същество, поддържа заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага решението на АССГ да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, трето отделение, като прецени, че касационната жалба е редовно подадена от надлежна страна, против подлежащ на касационен контрол съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните аргументи: Предмет на делото е спор за валидността и законосъобразността на Разпореждане за прилагане на ПАМ по чл.192, ал.1, т.2, б.“а“ от ЗКН, издадено от две длъжностни лица – главни инспектори в РИОКН – Бургас при ГД ИОКН при Министерство на Културата, с което на основание чл. 84, ал. 1 и ал.2 от ЗКН са дадени предписания на касатора Г. Г. К. от гр. Несебър, в качеството му на собственик на ПИ с идентификатор 51500.501.488 и 51500.501.151 по КККР на гр. Несебър да отстрани чрез демонтиране строеж, представляващ едноетажна постройка с търговско предназначение – магазин за сувенири, разположен в ПИ с идентификатор 51500.501.488 по КККР на гр. Несебър и преминаващ в южната част на ПИ с идентификатор 51500.501.151 по ККР на гр. Несебър. С обжалваното решение АС-Бургас е отхвърлил жалбата на Г. Г. К. против оспорения административен акт. За да постанови този резултат, Съдът е приел, че оспорения акт е валиден и законосъобразен, постановен в съответствие с императивните разпоредби на материалния закон и без допускане на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, обосновано е при постановяването му правилно е приложен материалния закон и съдопроизводствените правила. В първоинстанционното производство жалбоподателят поддържа защитна линия, идентична с развитата и пред касационната инстанция, като твърди, че разпореждането е нищожно, респ. незаконосъобразно. Навел е доводи за липса на компетентност на административния орган и за несъответствие между приложената мярка и целите на чл.192 ЗКН. Твърдял е, че премахването на незаконен строеж не представлява мярка за отстраняване на вредни последици от нарушение по смисъла на ЗКН, а отделно и самостоятелно производство предвидено в разпоредбите на чл.225 и сл. ЗУТ. Посочил е още, че сградата попада в два съсобствени имота, чието ползване е разпределено с договор между съсобствениците, като по-голямата част от постройката се намира в част от имота, до която той няма достъп. Поддържал е, че задължението за отстраняване следва да бъде разпределено между всички съсобственици. Изложени са били и твърдения, че по отношение на същата постройка е била издадена заповед на заместник-кмета на Община Несебър за премахване на незаконен строеж, която е била предмет на съдебно оспорване и не е влязла в сила. Направено е било искане за спиране на производството до приключване на адм. дело № 2253/2024 г., по описа на АС – Бургас, образувано по жалба срещу заповедта за премахване на строежа. В хода на производството Административен съд – Бургас е приел за установено, че Г. Г. К. е собственик на идеални части от ПИ с идентификатор 51500.501.151 и ПИ с идентификатор 51500.501.488 по КККР на гр. Несебър, както и на самостоятелни обекти и сгради, находящи се в тези имоти, съгласно представен нотариален акт. Съдът е изложил, че по повод подаден сигнал до ГД „Инспекторат за опазване на културното наследство“ при Министерството на културата е била извършена проверка на място и по документи, при която било констатирано изпълнение на строително-монтажни дейности и наличие на едноетажни постройки с търговско предназначение – магазини за сувенири, разположени в южната част на ПИ 51500.501.151 и преминаващи в ПИ 51500.501.488. В констативен протокол от 22.04.2022 г. е било отразено, че за обектите не са открити съгласувани схеми и проекти в архива на НИНКН и че строителството е извършено без съгласуване по реда на чл.84, ал.1 и ал.2 ЗКН. В протокола е било посочено, че постройките са изградени през март 2012 г., както и че следва да бъде сезирана Община Несебър за предприемане на действия по реда на ЗУТ. От събраните по делото доказателства Съдът установил, че по-късно е била извършена нова проверка през периода 28.08.2024 г. – 30.08.2024 г., при която бил съставен констативен протокол с вх. № 33-00-646/30.09.2024 г. В него било отбелязано, че постройката с търговско предназначение представлява един обект, а не два магазина, както е било посочено при предходната проверка. Съдът е установил още, че с писмо от 10.12.2024 г. директорът на ГД „Инспекторат за опазване на културното наследство“ е уведомил Г. К. за започване на административно производство за издаване на разпореждане за прилагане на принудителна административна мярка, като му е била предоставена възможност да се запознае с преписката и за изразяване на становище. В резултат на извършените проверки било издадено процесното разпореждане от 14.01.2025 г., с което на Г. К. било разпоредено да демонтира едноетажната постройка с търговско предназначение. В мотивите на административния акт е било посочено, че имотите попадат в границите на групова недвижима културна ценност със световно и национално значение „Старинен град Несебър“, обявена за архитектурно-градоустройствен и археологически резерват и вписана в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Отразено е било и че в ПИ 51500.501.151 се намира единична архитектурно-строителна недвижима културна ценност – „Къща на Д. Р. и О. Г.“. В хода на съдебното производство първоинстанционният съд е установил, че в административната преписка се съдържат писма от Националния институт за паметниците на културата от 2007 г. и 2009 г., с които от собствениците са били изисквани документи за съгласувана проектна документация и разрешение за строеж относно едноетажен обем в близост до „Старата Митрополия“, като такива документи не са били представени. По делото е била назначена и съдебно-техническа експертиза. От заключението ѝ съдът е възприел, че в ПИ 51500.501.488 попада част от едноетажна постройка с търговско предназначение – магазин за сувенири, като сградата преминава и в южната част на ПИ 51500.501.151. Посочено е, че обектът е със застроена площ от 128 кв.м., изграден е с дървена носеща конструкция, суха каменна зидария и дървена покривна конструкция, а вътрешното разпределение включва търговска зала, склад и санитарен възел. В мотивите към решението си първоинстанционният съд е приел, че оспореното разпореждане за прилагане на принудителна административна мярка е издадено от материално и териториално компетентни органи – главни инспектори в Регионален инспекторат с център Бургас към ГД „Инспекторат за опазване на културното наследство“ при Министерството на културата. Съдът е изложил, че правомощието на инспекторите произтича от разпоредбата на чл.192, ал.1 ЗКН, според която при осъществяване на контролната дейност инспекторите могат да прилагат принудителни административни мерки за предотвратяване и преустановяване на нарушения на закона, както и за отстраняване на вредните последици от тях чрез даване на писмени предписания. Съдът е приел, че административният акт е постановен в предвидената от закона писмена форма, съдържа фактически и правни основания и при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Отбелязано е, че жалбоподателят е бил надлежно уведомен за започването на административното производство по реда на чл.26, ал.1 АПК и му е била предоставена възможност да се запознае с материалите по преписката и да представи становище. По отношение на възражението за липса на компетентност съдът е изложил съображения, че с процесния акт не се разпорежда премахване на незаконен строеж по смисъла на чл.225 ЗУТ, а се прилага принудителна административна мярка по реда на Закона за културното наследство. В тази връзка е посочено, че ЗКН има характер на специален закон спрямо ЗУТ по отношение на дейностите, извършвани в защитени територии за опазване на културното наследство. Според изложеното в мотивите предмет на производството не е установяване и санкциониране на незаконно строителство, а предприемане на мерки за опазване на културни ценности и защитени територии. Първоинстанционният съд е възпроизвел констатациите на административния орган, че процесната постройка е изградена и функционира без съгласувана проектна документация по реда на отменения Закон за паметниците на културата и музеите, както и по реда на чл.84, ал.1 и ал.2 ЗКН. Посочено е, че при извършените проверки в Община Несебър и в архива на НИНКН не са били открити схеми, визи за проектиране или инвестиционни проекти, съгласувани с Министерството на културата. Съдът е приел, че още през 2007 г. и 2009 г. от собствениците са били изисквани документи за съгласувана проектна документация, но такива не са били представени. В мотивите на първата инстанция е било отразено и това, че макар част от строежът да е бил изграден преди 2007 г., липсата на предварително съгласуване не може да бъде преодоляна впоследствие, тъй като съгласуването следва да бъде извършено преди осъществяване на строителните дейности. Съдът е изложил съображения, че режимът по ЗКН е създаден с цел предотвратяване на увреждане на културното наследство при извършване на строителни дейности в защитени територии и че предварителното съгласуване има за цел съобразяване на намесите със спецификите на архитектурния и художествения облик на средата. Съдът е акцентирал върху местоположението на имотите, като е приел за установено, че ПИ с идентификатори 51500.501.151 и 51500.501.488 попадат в границите на груповата недвижима културна ценност със световно и национално значение „Старинен град Несебър“, обявена за архитектурно-градоустройствен и археологически резерват и вписана в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Посочено е и че в единия имот е разположена единична архитектурно-строителна недвижима културна ценност – „Къща на Д. Р. и О. Г.“. В тази връзка съдът е обсъдил приложението на чл.83, ал.1, т.1, б.„б“ и б.„г“ ЗКН, уреждащи режима за съгласуване на инвестиционни проекти и намеси в защитени територии за опазване на културното наследство. В мотивите е изложено, че за ново основно и допълващо застрояване, както и за преместваеми обекти, схеми и други елементи на градското обзавеждане се изисква предварително съгласуване с Министерството на културата. Посочено е още, че аналогичен режим е бил предвиден и в чл.20, ал.4 от отменения Закон за паметниците на културата и музеите. Първоинстанционният съд е обсъдил и характеристиките на самата постройка, като е възпроизвел констатациите по съдебно-техническата експертиза и по административната преписка. Отбелязано е, че сградата е изградена с дървена носеща конструкция, облицовки от талашит, OSB плоскости, битумна мембрана и ламарина, с подова настилка от гранитогрес и окачен таван с луминисцентно осветление. В мотивите е отразено, че административният орган е приел, че тези материали и външният вид на постройката не съответстват на архитектурния облик на района около „Старата Митрополия“. По отношение на възраженията за липса на индивидуализация на обекта съдът е изложил съображения, че процесната постройка е достатъчно ясно индивидуализирана чрез местоположението ѝ в двата поземлени имота и чрез описанието ѝ като едноетажна постройка с търговско предназначение – магазин за сувенири. Посочено е, че макар в единия имот да има и други сгради, процесното разпореждане касае конкретния търговски обект, който представлява едно цяло и включва търговска зала, склад и санитарен възел. Съдът е възприел заключението на вещото лице, че става въпрос за единен обект, а не за два отделни магазина. Относно доводите на жалбоподателя за съсобствеността върху имотите и за разпределението на отговорността между съсобствениците съдът е посочил, че аналогични разпореждания са били издадени и спрямо останалите съсобственици – Р. Р. и М. Р.. В мотивите е изложено, че административният орган е избрал да издаде отделни административни актове до различните адресати, което според съда не представлява съществено процесуално нарушение. Съдът е обсъдил и възражението, че жалбоподателят не е бил собственик към момента на изграждане на постройката. В тази връзка е прието, че към момента на издаване на разпореждането жалбоподателят е собственик на идеални части от имотите и от обекта, поради което правилно е бил определен като адресат на мярката. В мотивите е посочено, че нарушенията, свързани с липсата на съгласуване по ЗКН, не се преодоляват с течение на времето или при промяна на собствеността. По отношение на начина на изпълнение на мярката съдът е разгледал възражението срещу използвания в разпореждането термин „демонтиране“. В мотивите е посочено, че според вещото лице този способ е приложим, макар обикновено да се използва при преместваеми обекти, тъй като при конкретната постройка е възможно запазването на част от използваните материали. В заключителната част на мотивите съдът е заключил, че според него са налице материалноправните предпоставки за прилагане на принудителната административна мярка по чл.192, ал.1, т.2, б.„а“ ЗКН. Посочено е, че мярката е насочена към преустановяване на нарушенията на Закона за културното наследство и към създаване на условия за опазване и закрила на културното наследство като съвкупност от културни ценности. Съдът е възприел, че целта на административното производство не е единствено премахването на обекта, а защитата на културната среда и архитектурния облик на старата част на гр. Несебър. С решението си Административен съд – Бургас е отхвърлил жалбата на Г. Г. К. срещу разпореждането за прилагане на принудителна административна мярка и е осъдил същия да заплати на Министерството на културата разноски в размер на 200 лв. юрисконсултско възнаграждение. Настоящата инстанция намира разпореждането за прилагане на принудителни административни мерки на касатора за издадено от компетентен орган в кръга на неговите правомощия, в предвидената от закона форма и при спазване на административно-производствените правила и приложимия материален закон. Изложените от първоинстанционния съд аргументи в тази насока са задълбочени, правно обосновани и аргументирани, поради което съдът препраща към тях на основание чл.221, ал.2 АПК. Процесното разпореждане е издадено по реда на чл. 192, ал. 1, т. 2, б. "а" от ЗКН с цел преустановяване на нарушение по смисъла на същия закон, и в изпълнение на целта на закона, която е гарантиране опазването и закрилата на културното наследство като комплекс от етно-културни и архитектурно-технически ценности, наследени от бита на предшествениците ни. Целта на административното производство съответно не се свежда до премахване на незаконно строителство, а до опазване на описаните културни ценности, като премахването на това строителство е способ за постигане на нормативноустановената цел. Съгласувателният режим по ЗКН е предвиден, за да предотврати възможността за увреждане на тези ценности при извършване на дейности, включително строително-инвестиционни в такива територии. Режимът приложим в случая, предвижда да бъде извършено надлежно искане за извършването на тези дейности и съгласуването им по съответния ред, за да се запазят и спецификите на етно-културния, архитектурния и художествен облик в старата част на гр. Несебър. Премахването на реализиран в нарушение на предвидения от закона превантивен режим е способ, средство за постигане целите на закона, поради което реализирането на подобна компетентност не представлява нарушение на материалната компетентност предоставена на длъжностните лица с разпоредбата на чл.192 ЗКН. По тази причина изводите на първоинстанционния съд за наличието на валиден административен акт, издаден в кръга на правомощията на длъжностните лица, негови автори, се възприемат изцяло от настоящата съдебна инстанция. Неоснователен във връзка с изложените по-горе аргументи е касационният довод за допуснато съществено процесуално нарушение изразило се в пропуск съдебното производство да бъде спряно до произнасяне на съда с влязъл в сила съдебен акт по оспорването на Заповед за премахване на незаконен строеж № 3655/14.11.2024г., доколкото двата административни акта изхождат от различни административни органи, почиват на различни правни основания и само частично биват изведени от общи факти и обстоятелства. Производството по контрол на проведената/респ. непроведената съгласувателна процедура с НИНКН при МК е самостоятелен аргумент и допълнително условие за законосъобразност на реализирания строеж. В тази връзка е ирелевантен за изхода на настоящия спор резултата от оспорване на заповедта с правно основание чл.225 и сл. ЗУТ, доколкото изобщо е невъзможно да съществува в правния мир хипотеза при която да бъде преценена законосъобразността на приключили СМР без да е проверено наличието на съгласуван по реда на ЗКН проект за тях. Възражението на касатора, за допуснато съществено процесуално нарушение от страна на органа, при постановяване на оспорения административен акт, обяснено от касатора като провеждане на производството в отсъствие на част от заинтересованите страни – съсобственици на имотите, в които е установена несъответстващата на изискванията на ЗКН постройка са също неоснователни, предвид представените доказателства, че срещу тях е издаден отделен административен акт, като правните и фактически основания за оспорването му не съвпадат задължително с тези на касатора. Такива биха могли да са възражения, че същите не са собственици на постройката, респ. извършители на СМР например, каквито доводи касаторът не излага. По делото са установени достатъчно ясно, включително и чрез изводите по назначената и изслушана пред първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза, характеристиките на реализираното без съгласуване СМР, като едноетажна търговска сграда с носеща конструкция индивидуализирана по площ и разположение. Същите са конкретизирани достатъчно в степен да разбере адресатът, кой строеж се явява предмет на производството, за да разполага с възможност да изпълни доброволно ПАМ. За обстоятелството, че тази цел е постигната с оспорения административен акт явства обстоятелството, че самият касатор допълва характеристиките на спорния предмет, от което следва, че същият е индивидуализиран в степен достатъчна да не създава неясноти и колебания у адресата на оспорения административен акт. Не създава неясноти и използвания в диспозитива на оспорения административен акт термин „демонтиране“. Същият по смисъл съвпада с термина разглобяване или премахване. Неоснователно в тази връзка е възражението на касатора, че същият термин бил относим към преместваемите обекти, а не към строежите. Доколкото изискването на §5, т.80 ЗУТ е за възможност преместваемия обект след отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да бъде преместван в пространството, без да губи своята индивидуализация и/или възможността да бъде ползван на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, относимият за този вид съоръжения термин е „отделяне“ и „преместване“, а не „демонтиране“. Не може да бъде основание за незаконосъобразност и съответно за отмяна на оспорения административен акт и срока за доброволно изпълнение на ПАМ. Този въпрос е пряко относим към изпълнението му, а не към неговия характер. Нормите на чл. 83, ал. 1, т. 1, б“б“ и т.2, б. "а" ЗКН са категорични и безусловни. Инвестиционните проекти в единични културни ценности и в техните граници, както и в границите на групови културни ценности, ако с режимите за опазване не е определено друго, се одобряват и строежите се изпълняват по реда на Закона за устройство на територията след съгласуване по реда на чл. 84, ал. 1 и 2 ЗКН. Задължението касае всякакъв вид проектна или строително-инвестиционна дейност, изрично изброена в ЗКН, сред която визи за проектиране и инвестиционни проекти по част архитектура за ново основно и допълващо застрояване, реконструкция, надстрояване, пристрояване, ремонти и преустройства с промяна на външния вид на строежите, а при археологически недвижими културни ценности - и проектите по част "конструкции", както и проектите на транспортната и техническата инфраструктура, включително и за сградните отклонения за присъединяване към мрежите и съоръженията. Изискването е в синхрон с вмененото задължение спрямо собствениците, концесионерите и ползвателите на недвижими културни ценности, съобразно чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗКН, съгласно което те са длъжни да полагат необходимите грижи за тяхното опазване, съхранение и поддържане в добро състояние при спазване на разпоредбите на този закон и актовете по прилагането му и да съгласуват по реда на чл. 84, ал. 1 и ал. 2 проектите по чл. 80, ал. 3 и чл. 83 ЗКН. В конкретния случай, както правилно е приел за установено това и първоинстанционният съд, Г. К. е осъществил намеса, без съгласуване по реда на чл. 84, ал. 1 и 2 ЗКН, поради което разпоредената ПАМ се явява правилна и обоснована, както е заключил това и първоинстанционният съд. Неотносими към спора по същество са въведените доводи за незаконосъобразен характер на предоставения срок за демонтиране, доколкото този въпрос касае изпълнението на съответния административен акт, в случай че същият влезе в сила. Краткостта на срока няма отношение към законосъобразността на обжалваното разпореждане. Предвид изложеното, оспореното разпореждане се явява законосъобразно, поради което и като е отхвърлил оспорването срещу него, Административен съд Бургас е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба, представляван в касационното производство от юрисконсулт следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро. Водим от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2, Върховният административен съд, трето отделение