Определение № 207 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 545/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. М. Д. чрез пълномощника му адвокат Д. П. против решение № 240 от 8.11.2019 г., постановено по гр.д. № 236 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Шумен, с което е потвърдено решение № 96 от 25.03.2019 г. по гр.д. № 805/2018 г. на Районен съд-Нови пазар за уважаване на предявения от В. Х. В. и А. Х. В. против Б. М. Д., Е. Д. М. и К. Д. М. ревандикационен иск по отношение празно дворно място от 930 кв.м. с подобренията и насажденията в него, образуващо УПИ *-* от кв.23 по плана на [населено място], общ.К. при описани граници и за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на констативен нотариален акт № *, том *, рег.*, дело № */5.12.2012 г. на нотариус № 346. В. Х. В. и А. Х. В. са подали чрез пълномощника си адвокат Б. М. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват касационната жалба, но не изразяват становище по наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като съсобственици на процесния имот като наследници на Р. Х. К., починала на 21.02.2011 г. и нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти срещу гледане № *, том *, дело № * от 03.04.1992 г. на НПРС, с който Ж. Б. Д. и съпругата му Д. Т. Д. са прехвърлили на Р. Х. К. няколко имота, включително и процесния. От друга страна ответникът Б. М. Д. претендира, че е собственик на имота въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, а ответниците Е. Д. М. и К. Д. М. - в резултат на придобивна давност и наследяване от майка им Н. Г., като удостоверяват правото си на собственост с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство № * том *, рег.№ *, дело № */05.12.2012 г. на нотариус с рег.№ 346. Изложил е съображения, че след като всяка от страните притежава титул, удостоверяващ правото на собственост, разпределението на доказателствената тежест е подчинено на общия принцип установен от чл.154 от ГПК – всеки следва да докаже правата си, съобразно твърдяното придобивно основание, като ищците след като твърдят, че наследодателката им Р. К. е придобила собствеността на деривативно основание, следва да докажат и че праводателите й са били собственици. Счел е, че по делото липсват доказателства в тази насока – нотариален акт № *, том *, дело № */1992 г. на НПРС, който е описан в заключителната част на нотариалния акт, с който Ж. и Д. Д. са прехвърлили имота на Р. К., приет като доказателство във въззивното производство не удостоверява право на собственост върху имота предмет на делото (нотариалният акт касае друг имот). Всички страни по делото твърдят, че първоначално имотът е бил собственост на Б. Д., който е оставил наследници Ж. Б. Д. /който със съпругата си се явява праводател на ищците/, дъщеря си К. Б. К., поч. 1960 г. и оставила като наследници децата си Б. М. Д. и Д. М. Д., а последният след смъртта си е оставил като наследници съпругата си Н. Г. Д. и децата си Е. Д. М. и К. Д. М.. Б. Д. Й. е оставил и други наследници, които не са страни в настоящото производство /удостоверение за наследници № 270/21.11.2018 г. на [община] пазар/ Съдът е приел, че по делото липсват конкретни доказателства, че Б. Д. Й. е бил собственик на имота, съответно – че не е необходимо да се коментира налице ли е придобиване от наследниците му. Въз основа на посоченото и поради липса на други данни, съдът е счел, че към момента на сделката с Р. К., нейните праводатели са се легитимирали като собственици въз основа на придобивна давност, но доказателства, обосноваващи настъпването на такъв юридически факт по делото не са събрани /в показанията си св.Р. П. сочи, че по искане на Ж. Д. през 1985 г. като тракторист е орал процесния имот, св.П., също посочва, че е орал имота по заръка на Ж. Д. и по същество от показанията на тези свидетели се установяват, че праводателят на Р. К., чрез трети лица е извършвал епизодични действия по поддръжка на имота, но няма данни да е осъществявал трайна фактическа власт, както и намерение за своене/. Следователно към момента на сключване на договора за издръжка и гледане праводателите не са притежавали право на собственост, следователно наследодателката на ищците не е придобила имота на деривативно основание. Съдът е посочил, че няма пречка, приобретателят Р. Х. К. и нейните наследници да придобият имота на оригинерно основание, каквито твърдения са заявени в исковата молба – посочено е, че от момента на придобивната сделка, както майка им, така и те впоследствие „безусловно и неоспоримо“ са владеели имота и са го ползвали, като преди 2018 г. никой не е оспорвал правата им. Счел е, че тези твърдения се установяват от показанията на свидетелите на ищците, според които Р. К. Х. е обработвала имота, впоследствие нейните синове постепенно са изоставили обгрижването му и много рядко са го посещавали. Според показанията на разпитаните по искане на ответника свидетели в „последните години“ никой не е обработвал имота, същият е запустял и не са виждали някой да полага системни грижи. Обсъждайки гласните доказателства, съдът е приел за доказано, че от момента на сделката, извършена с нотариален акт № *, том *, дело № * от 03.04.1992 г. на НПРС, Р. К. е започнала да осъществява фактическа власт върху имота със съзнанието, че е нейна собственост, в резултат на което, въпреки, че е сделката е сключена с несобственици, доколкото са налице предпоставките по чл.70 ЗС, след изтичане на 5 години или през 1997 г. тя го е придобила по давност. Този извод не се опровергава от показанията на свидетелите разпитани по искане на ответниците, които с висока достоверност заявяват, че процесният имот е обработван от ответника Б. М. Д. и брат му Д. М. Д. (наследодател на ответниците К. М. и Е. М.), както и от „дядо М.“ – техен баща и съпруг на К. Б., но в показанията им липсва конкретизация по време, поради което дори и да се приеме, че в определен момент те са осъществявали фактическа власт върху имота, това фактическо положение е променено след 1992 г. – момента на сделката осъществена с нотариален № *, том *, дело № * от 03.04.1992 г. на НПРС, от когато приобретателят Р. К. е станала владелец, тя го е обработвала, като владението е добросъвестно, доколкото е установено въз основа на правна сделка, която е редовна от външна страна и не е знаела, че придобива от несобственик. Впоследствие и ищците, като нейни наследници, макар и не толкова интензивно, лично или чрез другиго са „наглеждали“ имота. За периода след визираната прехвърлителна сделка, няма доказателства, че ответниците са заявявали претенции върху имота. Фактът, че имотът е деклариран в съответната Община и за него са заплащани дължимите данъци, върху който факт акцентират ответниците, не е достатъчен да се приеме, че са осъществявани всички елементи – обективен и субективен, водещи до извод за осъществяване на владение. При така възприетите факти съдът е направил извод, че макар ответниците да са владели имота в предходен момент, то след 1992 г. са изгубили владението, а такова е установено добросъвестно от Р. К. и е продължено от ищците, които се легитимират понастоящем като собственици. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Б. М. Д. поставя следните въпроси: 1) за допустимостта на въззивното решение, тъй като с него съдът се е произнесъл за правото на собственост на ищците на непредявено основание – давностно владение; 2) за предмета на иска по чл.108 ЗС и разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и по-точно за доказателствената тежест при предявен ревандикационен иск; 3) за предпоставките за придобиване и изгубване правото на собственост, за доказателствената сила на нотариалния акт по обстоятелствена проверка, за разпределение на доказателствената тежест при оспорване на такъв нотариален акт. Въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Въпросите са свързани с тезата на касатора, че в исковата молба ищците са основали претендираните права само на деривативно основание /договор за издръжка и гледане/ и наследяване, но не и на давностно владение. Тази теза не съответства на данните по делото. В исковата молба освен на деривативното придобивно основание, ищците изрично са се позовали и на осъществявано от 1992 г. владение от тяхната майка, продължено след смъртта й от тях до началото на 2018 г., когато възникнал правния спор, поискали са свидетели за установяване владението и ползването от 1992 г. и в доклада по делото районния съд изрично е посочил, че се позовават и на добросъвестно владение. Следователно дори и в исковата молба да е съществувала известна неяснота, то след доклада по делото касаторът е бил наясно, че се брани срещу две претендирани от ищците придобивни основания – договор за прехвърляне на имота срещу задължение за издръжка и гледане, евентуално – придобивна давност, а съответно липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение, както и за съответствието му с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК, решение № 126 от 31.01.2019 т. по гр.д. № 1184/2019 г., I г.о., решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 1218/2009 г., I г.о., решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр.д. № 669/2009 г., I г.о. и решение № 152 от 13.09.2011 г. по т.д. № 950/2009 г., II т.о. Вторият и третият въпрос са обосновани с виждането на касатора, че ищците не са доказали, че са собственици. Въпросите се явяват неотносими към формирания от въззивния съд извод, че ищците са доказали осъществяването на придобивното основание по чл.79, ал.2 ЗС, съответно въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, на която се позовава Б. М. Д.. С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстановят на В. Х. В. и А. Х. В. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 800.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Б. М.. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение