Определение № 13434 от 10.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11226/2024 г.

Постъпила е частна касационна жалба от К. Т. М. от гр. София, чрез адв. Еленков, срещу Определение №1738 от 17.09.2024г., постановено по адм. дело №457/2024г. по описа на Административен съд – Ловеч. В частната жалба се релевират оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради което се иска неговата отмяна и спорът да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Постъпила е частна касационна жалба от К. Т. М. от гр. София, чрез адв. Еленков, срещу Определение №1763 от 24.09.2024г., постановено по адм. дело №457/2024г. по описа на Административен съд – Ловеч. В частната жалба се релевират оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради което се иска неговата отмяна и делото да са върне на първостепенния съд за продължаване на дължимите процесуални действия. Претендират се разноски от тази страна. Писмено възражение в срока по чл. 232 АПК не е постъпило. За да се произнесе, Върховният административен съд, в настоящия състав при Шесто отделение, съобрази следното. По частната жалба срещу Определение №1763 от 24.09.2024г. Частната касационна жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество и основателна. За да приеме, че производството срещу оспорената Заповед №ЗД/Д-ОВ-047 от 13.08.2024г. на Директор ДСП – Ловеч следва да се прекрати, първостепенния съд е обосновал тезата, че в случая е налице хипотеза, аналогична на посочената в чл.27а ал.7 от Закона за закрила на детето(ЗЗДет.), касателно постановено Определение от 19.08.2024г. по гр. дело №12820/2020г. на СРС по чл.323 ГПК, с което са изменени постановените привременни мерки в частта относно местоживеенето на детето Ж. А. М.. Настоящият състав на касационната инстанция намира този извод за необоснован, възприет от административния съдия при неправилно прилагане на материалния закон. Преди всичко обаче следва да се посочи в по-общ план, че чл.59 ал.3 от Семейния кодекс(СК) сочи, че гражданският съд определя режима на лични отношения между родителите и децата. Заедно с това обаче гражданският (бракоразводният) съд има и възможността(по чл.59 ал.7 СК), при определени предпоставки и по изключение, ако интересите на децата налагат това, да постанови децата да живеят при дядо и баба или в семейство на други роднини или близки, с тяхно съгласие, като на основание следващата ал.8 определя подходящи защитни мерки за осигуряване на изпълнение на това му решение. Отделно от това обаче в чл.59 ал.10 СК е посочено, че това решение не препятства предприемането на мерки за закрила на детето по Закона за закрила на детето. Именно с оглед последното и във вр. с уреденото в чл.23 от ЗЗдет. Дирекциите "Социално подпомагане" са сред органите, които осъществяват държавната политика по закрила на децата и на които са предоставени голям набор от мерки за закрила в семейна среда, вкл. информиране за правата и задълженията на родителите, предоставяне или насочване към ползването на социални услуги в общността, осигуряване на педагогическа и психологическа помощ на родителите, социална работа за улесняване връзките между децата и родителите и справяне с конфликти и кризи в отношенията. В разглеждания случай с детето Ж., атакуваният административен акт е издаден съобразно приложимата правна рамка, след последното и изменение(ДВ бр.71/2020г.), предвиждаща, че настаняването на дете в семейство на роднини или близки, в приемно семейство и в социална или интегрирана здравно-социална услуга за резидентна грижа се извършва със заповед на директора на ДСП по настоящия адрес на детето(чл.27 ал.1 ЗЗДет.), като то може да се извърши в условията прилагане на спешни мерки или във всички останали случаи(така чл.27 ал.2,т.1 и т.2 от ЗЗДет.). С Правилника за прилагане на ЗЗДет. – чл.33 ал.1 е посочено, че спешното настаняване извън семейството се предприема в случаите, когато има опасност за здравето и живота на детето, но при необходимост от промяна на тази мярка за закрила или прекратяване на настаняването, компетентният директор издава нова заповед(ал.4). С новелата на чл.33 ал.5 ППЗЗДет. императивно е предвидено, че органът следва да направи искане пред съда за налагане на мерките по така издадените негови заповеди по ал. 2 и 4. Или следва да се обобщи, че независимо от техния характер с оглед търсената бързина на действие, приложените от административният орган мерки следва да получат крайната санкция на съда, за да се стабилизират окончателно. В този контекст следва да се заключи, че уредбата по СК и тази по ЗЗДет. имат една основна насока, но и се различават по това как уреждат отношенията (трайно, за значителен период от време напред или инцидентно, с оглед конкретна създадена ситуация) и начина, по който това се извършва(между равнопоставени субекти чрез съдействието на съда, чийто актове се ползват с изпълнителна сила, реализирана по принудителен ред на уредените специални производства в СК и ГПК, или при действието на държавен орган между неравнопоставени субекти, чието актове се изпълняват по административен ред, съобразно посоченото в ЗЗДет. и АПК. В този смисъл ЗЗДет. с новелата на чл.28 урежда съдебно производство (произнасяне на граждански съд), което обаче е детерминирано от издадения административен акт на компетентния Директор ДСП по чл.27 ал.1 ЗЗдет., като с новелата на чл.27а ал.7 ЗЗДет. е създадена и специфичната хипотеза, при която влязлото в сила съдебно решение по чл.28 ал.4 е основание за прекратяване на образуваното междувременно административно дело за проверка на акта на Директор ДСП по чл.27 ал.1 ЗЗДет. С оглед на изложеното, следва да се приеме, че в казуса няма законово основание за прилагане на процесуална норма по аналогия, тъй като степента на подобие не касае съществените елементи, обосноваващи отнасянето на цялостното разрешение за уредения към неуредения случай. Напротив, в случая е уредено изключение, което не може да се приложи по аналогия, още повече, че решението на гражданския съд по бракоразводното дело касае прилагане на мерки по чл.59 ал.7 и ал.8 СК, докато прилаганите от административен орган мерки са по реда на ЗЗДет. и са с различен характер и природа(арг. дори и от нормата на чл.59 ал.10 СК). В този ред на мисли с постановяване на определението от 19.08.2024г. на гражданския съд по бракоразводното дело за изменение на привременните мерки не може да удовлетвори изискването на чл.27а ал.7 ЗЗдет., тъй като в предмета на съдебното производство(идентичен с този на административното) са мерки за закрила на детето, а не привременни мерки относно грижата за децата и тяхната издръжка(срв. чл.323 ал.1 ГПК и чл.23 ЗЗДет.). В този ред на мисли от значение в случая е развитието и приключване на производството по гр. дело №1597/2024г. по описа на РС – Ловеч, което и към настоящия момент продължава да е висящо(насрочено в о.с.з. на 20.12.2024г., съгласно справка от общодостъпния сайт на съда). Консеквентно това обосновава и извода на касационната инстанция за неправилност на това определение на първостепенния съд, като постановено при неправилно прилагане на материалния закон, поради което същото следва да се отмени, а делото са върне на същия съд – за продължаване на дължимите последващите процесуални действия по жалбата на К. М.. Административният съдия ще следва да съобрази и кои са адресатите на обжалвания административен акт при надлежното конституиране на страните по делото. По частната жалба срещу Определение №1738 от 17.09.2024г. Тази частна касационна жалба също се явява процесуално допустима, но разгледано по същество е неоснователна. Съгласно новелата на чл.27а ал.1 ЗЗДет. актът на Директора на ДСП – Ловеч по чл.27 ал.1, включително в случаите на спешно настаняване извън семейството, подлежи на предварително изпълнение по силата на закона. Т.е. в случая имплицитно се презюмира една или повече от предпоставките, посочени в чл.60 ал.1 АПК, а именно: необходимост да се осигури животът или здравето на гражданите, да се защитят особено важни държавни или обществени интереси, при опасност, че може да бъде осуетено или сериозно затруднено изпълнението на акта или ако от закъснението на изпълнението може да последва значителна или трудно поправима вреда. При това положение и в тежест на страната, която иска спиране на допуснатото по силата на закон предварително изпълнение, е да докаже, че е налице обективна възможност да и бъде причинена значителна или трудно поправима вреда. В тази връзка и с искането си до първоинстанционния съд, а и с частната касационна жалба по този въпрос, защитата на М. не излага такива конкретни основания, подкрепени с факти от обективната действителност, а сочи аргументи, които обаче са относими към преценката за законосъобразност по същество на обжалвания административен акт. Относима към преценката тук е и издадената на 06.08.2024г. съгласно Определение №752 от същата дата по гр. дело №1321/2024г. по описа на РС – Ловеч, заповед за незабавна защита, с която срещу оспорващата са постановени мерки на защита, вкл. и за детето Ж. М., като на майката е забранено да приближава дъщеря си, поради което жалбоподателката няма и как ефективно да упражнява предоставените и родителски права, вкл. и при евентуално спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на административния акт. В тази насока съдът съобрази и междувременно влязлото в сила съдебно решение по адм. дело №3992/2024г. по описа на АССГ, след постановеното съдебно Решение №12502 от 19.11.2024г. на ВАС на РБ, VI-то отд., касаещо случая с детето Ж. М.. С оглед на това следва да се споделят мотивите на административния съдия, поради което тази частна жалба се явява неоснователна, а атакуваното с нея определение следва да се остави в сила. По разноските. Доколкото производството по делото продължава да е висящо, то за понесените разноски в тези производства следва на основание чл.226 ал.3, във вр. с чл.236 АПК да се произнесе Административният съд. По тези съображения и на основание чл. 235, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение