Определение № 502 от 28.10.2024 г. на ВКС по н. д. № 939/2024 г.

Производството е по реда на чл. 351, ал.6 от НПК. Образувано е по частни касационни жалби, първата от подсъдимия Ю. В. А. и втората от защитника му адвокат С. С., срещу разпореждане № 300 от 24.09.2024 г. на съдията - докладчик по ВНОХД № 20241000600011 по описа за 2024 г. на Софийския апелативен съд (САС), с което са върнати двете касационни жалби на подсъдимия срещу въззивно решение № 194 от 05.06.2024г., постановено по същото дело. След като се запозна с доводите в касационните жалби и материалите по делото, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намери следното: С присъда № 37 от 10.10.2023 г. по НОХД № 124/2023 г. на Софийския окръжен съд подсъдимият Ю. В. А. е признат за виновен, че на 29.07.2022 г., след табелата, обозначаваща край на с Алдомировци по посока с. Извор, направил опит умишлено да умъртви А. С. С., като го прострелял с огнестрелно оръжие (пистолет) в челната област на главата, но не са настъпили исканите от дееца общественоопасни последици, поради което и на основание чл.115, вр. чл.18, ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание шест години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият е признат за виновен и затова, че на същата дата и място държал, без да има за това надлежно разрешение, посоченото огнестрелно оръжие, поради което и на основание чл.339, ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание една година и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия е наложено едно общо (най-тежкото) наказание шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, като е постановено съответното приспадане по чл.59 от НК на времето на задържането му по ЗМВР и с мярка за неотклонение „Задържане под стража“. По въззивна жалба на частния обвинител, с искане за увеличаване на наложените наказания, е било образувано ВНОХД № 20241000600011 по описа за 2024 г. на САС. С постановеното по него въззивно решение № 194/05.06.2024 г. присъдата е потвърдена изцяло. Присъдата на първоинстанционния съд не е обжалвана от подсъдимия, нито от защитника му, ерго никой от тях не е изразил формално недоволство от нея по установения в НПК процесуален ред. Доколкото с въззивното решение присъдата е потвърдена, съдията-докладчик е приел, че постъпилите срещу него две касационни жалби от подсъдимия са недопустими, защото покриват хипотезата на отречено от процесуалния закон „прескачащо обжалване“, поради което ги е върнал с обжалваното пред настоящата инстанция разпореждане. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намери подадените частни касационни жалби срещу разпореждането за връщане на касационните жалби за допустими съгласно чл.351, ал.6 от НПК, но разгледани по същество са неоснователни. В частните жалби се изразява несъгласие с връщането на касационните жалби, като в първата се сочи, че по делото не е проведено обективно, всестранно и пълно разследване на обстоятелствата по делото, а във втората, че обжалваното разпореждане не е мотивирано. Същевременно не се спори и от материалите по делото е видно, че подсъдимият и/или защитникът му не са обжалвали потвърдената от САС присъда на СОС. Нещо повече. В хода на съдебните прения пред въззивния съд защитникът на подсъдимия е пледирал, че първоинстанционната присъда е правилна и законосъобразна (вж. л.149, гръб от въззивното дело). Доводът на защитника, че обжалваното разпореждане не е мотивирано е несъстоятелен, тъй като то е резултат от разпореждане № 1947/18.09.2024 г. на председателя на трето НО във ВКС, с което е отказано образуване на производство пред ВКС по подадените касационни жалби от подсъдимия срещу посоченото въззивно решение по съображения, че те са процесуално недопустими, тъй като подсъдимият не е обжалвал присъдата на СОС и поради това сезирането на ВКС от негова страна би реализирало хипотезата на т.нар. „прескачащо обжалване“. Последното с оглед резултата от проведеното само по инициатива на частния обвинител въззивно производство, а именно постановяване на въззивно решение, с което първоинстанционната присъда е потвърдена, е недопустимо и затова ВКС е указал на въззивния съд да върне касационните жалби по реда на чл.351, ал.5, т.2 от НПК. Това указание е било изпълнено с оспорваното понастоящем разпореждане № 300/24.09.2024 г., в което са изложени аналогични мотиви с тези на ВКС. След като подсъдимият не е обжалвал първоинстанционната присъда, а това е сторил само частният обвинител и с въззивното решение същата е била потвърдена изцяло, то той самият са е лишил от възможност да я оспори пред ВКС, както и да претендира касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, каквото се извежда от оплакването му за липса на пълноценно разследване. Предвид горното и като намира атакуваното разпореждане за връщане на касационните жалби на подсъдимия за законосъобразно, на основание чл. 351, ал.6 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,