Определение № 356 от 29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1546/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. П. П. срещу определение от з. з. от 14.09.2022 г. по гр. д. № 1851/2021 г. на Софийски градски съд, с което е допълнено на основание чл. 248, ал. 1 вр. с чл. 250 ГПК определение № 264100 от 15.06.2022 г. по същото дело, като частният жалбоподател е осъден да заплати на К. А. М. адвокатско възнаграждение в размер на 1 180 лв. по подадената частна въззивна жалба срещу допуснато незабавно изпълнение на заповед по чл. 417 ГПК от 17.08.2020 г. по ч. гр. д. № 28752/2020 г. на СРС. Жалбоподателят П. поддържа, че частната жалба е допустима, доколкото Софийски градски съд за първи път се е произнесъл по разноските, сторени в частното въззивно производство. Твърди, че атакуваното определение е неправилно, тъй като делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, при което е следвало да бъде присъден минималният размер на претендираното адвокатско възнаграждение от 576. 66 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. с чл. 7, ал. 1, т. 7 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен до размера на присъдения адвокатски хонорар над сумата 576. 66 лв.. Ответникът по частната жалба - К. А. М. не депозира отговор на същата. Частната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и има за предмет съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК според задължителните разяснения, дадени в т. 24 ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Въззивният съд е приел, че е сезиран с искане за допълване на своето определение № 264100/15.06.2022 г. по гр. д. № 1851/ 2021 г., с което е отменено разпореждане за незабавно изпълнение, съдържащо се в заповед за изпълнение от 17.08.2020 г. по чл. 417, т. 3 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 28752/2020 г. на Софийски районен съд, обезсилен е издаденият въз основа на нея изпълнителен лист от 17.08.2020 г. и е обезсилено определение № 20222094/12.10.2020 г. по ч. гр. д. № 28752/2020 г. на Софийски районен съд., с което е спряно незабавното изпълнение на процесната заповед. Произнасяйки се по молбата с правно основание чл. 248 ГПК на К. А. М., Софийски градски съд е намерил за установено, че по частното въззивно производство е представен договор за правна защита и съдействие, съгласно който К. М. е възложил на адв. З. да го защитава във връзка с изготвяне и подаване на частната жалба пред СГС, като за това му е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 1 180 лв., а в самия договор е записано, че той служи за разписка за плащането на възнаграждението. Посочил е, че ответникът по подадената частна жалба – настоящ касатор не е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на сторените от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение, поради което е приел молбата по чл. 248 ГПК за основателна за пълния размер на платения от К. М. хонорар за един адвокат от 1 180 лв., допълвайки в този смисъл своето въззивно определение от 15.06.2022 г., постановено по частната въззивна жалба по реда на чл. 419 ГПК. С определение № 1252/25.05.2023 г. по настоящото ч. гр. д. № 1546/2023 г., настоящият състав на ВКС е върнал делото на Софийски градски съд за произнасяне по молба с вх. № 313330 от 29.11.2022 г. за възстановяване на срок за подаване на отговор по молба от 24.06.2022 г. на К. М. за допълване по реда на чл. 248 ГПК на определение № 264100/15.06.2022 г. по ч. гр. д. № 1851/2021 г. на Софийски градски съд, което е от преюдициално значение за спора по настоящата частна жалба. С определение № 265652/17.10.2023 г. по ч. гр. д. № 1851/2021 г., Софийски градски съд е оставил без уважение като неоснователна горепосочената молба за възстановяване на срок по реда на чл. 64 и сл. ГПК. Последното определение на СГС не е обжалвано и е влязло в сила. При горепосоченото произнасяне по молбата за възстановяване на срок, правилен е изводът на СГС, че ответникът по подадената частна жалба не е направил своевременно възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на сторените от насрещната страна разноски за хонорар за един адвокат, при което подадената молба по чл. 248 ГПК правилно е уважена изцяло, чрез присъждане в полза на К. М. на сторените съдебно – деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 180 лв.. Жалбоподателят е твърдял, че делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, поради което дължи минималния размер на адвокатското възнаграждение, платено от насрещната страна. В представения от последния отговор на частна жалба с вх. № 23069854/30.11.2020 г. не се съдържа възражение за прекомерност на сторените от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение. Такова възражение е направено за първи път едва в настоящото производството по чл. 248 ГПК, респективно в молбата за възстановяване на срок по реда на чл. 64 и сл. ГПК, при което то се явява преклудирано и е недопустимо съдът да се произнася по него. При това положение атакуваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение