Определение № 401 от 07.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 738/2024 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК. Съдът е сезиран с молба от „Плантабул“ ЕООД, чрез адв.В.В. за изменение на постановеното по делото определение №3394/13.12.2024г. в частта за разноските, като бъдат намалени присъдените на ответната страна разноски до размер, който съответства на правната и фактическа сложност на делото. Изложени са доводи за неоснователност на искането за присъждане на ДДС върху договореното адвокатско възнаграждение, като се прави и възражение за прекомерност съгласно чл.78, ал.5 ГПК. Ответникът по молбата „Прима Ленд Груп“ АД излага доводи за неоснователността на искането по чл.248 ГПК за намаляване на присъдените разноски за касационното производство. Настоящият съдебен състав констатира, че молбата за изменение в частта за разноските на постановеното определение е подадена в законоустановения 1-месечен срок от легитимирано лице, поради което е допустима. Разгледано по същество искането е частично основателно. С постановеното по настоящото дело определение №3394/13.12.2024г. не е допуснато касационно обжалване на решение №147 от 05.03.2024г., постановено по в.т.д. №57/2024г. на Апелативен съд- София и е осъден касаторът „Плантабул“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] да плати на „Прима Ленд Груп“ АД, [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 70 000 лева разноски за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Неоснователно е възражението на молителя, че на ответната страна са присъдени разноски, които не са действително направени. С отговора на касационната жалба е направено искане за присъждане на разноски по делото, като са приложени списък по чл.80 ГПК, договор за правно обслужване от 28.03.2024г., сключен между „Прима Ленд Груп“ АД и адвокат С. Г.-Д. и платежно нареждане за плащане на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 70 000 лева. На първо място, не се установява процесуалният представител на ответника да е регистриран по ЗДДС и да е начислил ДДС върху договореното адвокатско възнаграждение. На второ място, дори да са приеме, че част от договореното възнаграждение представлява ДДС, това не променя извода на съда относно размера на договореното и изплатено адвокатско възнаграждение. Цената на предоставената адвокатска услуга е 70 000 лева, като евентуални публични задължения на адвоката за начисляване на ДДС, респ. хипотетично право на възстановяване на данъчен кредит са ирелевантни за разпределяне на отговорността за разноски в касационното производство. По въпроса за дължимостта на ДДС върху адвокатското възнаграждение и предпоставките за заплащането му от насрещната страна като част от разноските по чл.78 ГПК е формирана трайна практика на ВКС, съгласно която начисленото ДДС се счита неразделна част от възнаграждението, а ако е установено по делото, че адвокатът, за чието възнаграждение страната е направила разноски, е регистриран по ЗДДС и че страната е платила на адвоката и сумата за дължимия ДДС, тази сума се счита за неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение и следва да се съобрази при присъждането на разноските по делото /определение №782/12.12.2014г. по ч.т.д. №3545/2014г. на ІІ т.о.; определение №149/27.02.2018г. по ч.т.д. №2589/2017г. на ІІ т.о. и др./. С молбата от страна на касатора е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното от ответника в касационното производство адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав намира, че с оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.4 ГПК ответникът в касационното производство има право на направените съдебни разноски, но е основателно направеното от насрещната страна възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК, поради което същите следва да бъдат намалени до сумата 10 000 лева. Съгласно цитираната разпоредба, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 Закона за адвокатурата. Размерът на минималното възнаграждение по чл.9, ал.3, вр. чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/09.07.2004г. е 14 280 лева. Въведеното правило, че съдът не може да намали договореното възнаграждение под размерите, определени с Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет, представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения нормата на чл.78, ал.5 ГПК в частта, препращаща към чл.36 ЗА, респ. към Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Прекомерността на адвокатското възнаграждение се определя след преценка на съвкупност от фактори, включително фактическата и правна сложност на спора, цената на иска, спецификата на производството, обема и сложността на извършените процесуални действия и др. В конкретния случай следва да се съобразят материалния интерес – иска за сумата 359 750 лева, предявен като частичен /от претенция в размер на 1 000 000 лева/, обстоятелството, че въпреки липсата на значителна правна сложност спорът се отличава с по-голямата фактическа сложност /в исковата молба са изложени твърдения за множество различни правопораждащи факти- противоправни действия и бездействия на ответника, за които са събрани и обсъдени множество доказателства- писмени, гласни и експертни заключения/, както и спецификите на касационното производство, вкл. основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, които са въведени от касатора с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, настоящият състав съобразява и обстоятелството, че касационното производство е приключило с определение по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че извършената работа от упълномощения адвокат се изчерпва с изготвянето на отговор на касационната жалба, без явяване в съдебно заседание. С оглед изложеното, съдът намира, че претендираното от ответника по касация адвокатско възнаграждение в размер на 70 000 лева е прекомерно, като същото следва да бъде намалено до сумата 10 000 лева. Молбата по реда на чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото определение чрез намаляване на присъдените на ответната страна разноски до тази сума е основателна и следва да бъде уважена. Предвид изложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение