Определение № 404 от 15.08.2024 г. на ВКС по н. д. № 743/2024 г.

Производството е с правно основание чл. 73, ал. 2 във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК. Образувано е по частна жалба от С. Н. П. – подсъдима по НОХД № 304/2024 г. на Районен съд Разград срещу определение № 108/ 03.07.2024г. по ВНЧД № 174/2024 г. по описа на Окръжен съд – Разград. Същото е оспорено с изложени съображения за отсъствие на изискуемите предпоставки за допускане на обезпечение и по - конкретно на втората и третата от установените в доктрината и практиката, а именно искът да е вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда. Твърди се, че въпреки обследването на материалите по досъдебното производство, съдът не е обсъдил кои доказателства и на какво основание е кредитирал, както и че макар да е „споменал доказателства, налични в горепосочената прокурорска преписка“ не ги е обсъдил. В тази връзка е акцентирано върху указанията на ТР № 2/2012 г. на ОСНК, изключващи възможността преценката на съда да e формална и сведена единствено до наличието на постановление по чл.219 от НПК. Изтъкнато е също, че естеството на престъплението измама, като резултатно, няма отношение към вероятната основателност на иска, а единствено към неговата допустимост. Заявеното отсъствие на третата предпоставка – обезпечителна нужда е аргументирано от една страна с доводи за немотивираност на приетото ѝ наличие, а от друга със съображения, че исканата обезпечителна мярка е неподходяща. Последните от своя страна са свързани с твърдението за предвиденото в чл. 444, ал.1, т.7 от ГПК ограничение за насочване на изпълнение върху единственото жилище на длъжника и неговото семейство. С тези съображения е обосновано и отправеното в касационната жалба искане за отмяна на атакуваното определение № 108 от 03.07.2024 г. на ОС Разград, с което е допуснато обезпечение на бъдещ граждански иск чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, като неправилно и необосновано. В депозирания писмен отговор от адв. Й. К. от АК Търговище - пълномощник на пострадалия по досъдебното производство и молител по ЧНД № 79/2024 г. по описа на РС Разград И. С. Й. са изложени съображения за недопустимост на касационната жалба, основани върху неизпълнение на указанията на т.1 от ТР № 1 /2009 г. на ОСГКТ на ВКС и конкретно отсъствието на формулирани в същата материално правни и процесуални въпроси, от значение за произнасяне на съда по конкретното дело, в аспекта на предвидените предпоставки по чл.280,ал.1 и 2 от ГПК. Отговорът съдържа и доводи за неоснователност на касационната жалба, свързани с реципрочно изразеното становище за правилност на постановеното от РзОС определение. Върховният касационен съд намира жалбата за допустима, тъй като е подадена в седмодневния срок, посочен в чл. 396, ал.1 от ГПК и е насочена срещу акт на съда, чиято обжалваемост пред ВКС е изрично регламентирана в разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК. В контекста на изразеното в писмения отговор на пълномощника становище, ВКС намира за необходимо само да допълни, че субсидиарно приложимите процесуални правила на ГПК са винаги съобразими със спецификата на наказателното производство и в този смисъл формулираните оплаквания позволяват извличането на наведените чрез тях касационни основания – липса на мотиви ( касационно основание по чл.348, ал.3, т. 2 във вр. с ал.1, т. 2 от НПК) и нарушение на закона (касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК). От друга страна, изложението депозирано в изпълнение на дадените от съдията докладчик указания, позволява извод, че в съдържателен план касационната жалба покрива изискуемите минималните изисквания, в контекста на кумулативно поставеното условие относно предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 от ГПК, в каквато посока е и изразеното от предходния касационен състав становище. Ето защо ВКС прие, че жалбата е допустима. Разгледана по същество я намери за неоснователна. За да се произнесе в този смисъл касационният състав съобрази следното: Касационното производство е второ по ред. С определение № 10 /09.02. 2024 г. по ЧНД№ 79/2024 г. по описа на РС Разград на основание чл. 73, ал.2 от НПК във връзка с чл. 391, ал.1, т.1 и чл.396 от ГПК е била оставена без уважение молбата на адв.Й.К. като повереник на пострадалото лице по воденото досъдебно производство, пр. пр. вх.№ 1320/2023 г. по описа на РП Разград И. С. Й. за допускане на обезпечение на бъдещ граждански иск чрез налагане на възбрана върху подробно описания недвижим имот, намиращ се в [населено място]. По жалба на повереника, която намерил за основателна, в образуваното по същата ВЧНД№ 86/ 2024 г., въззивен състав от ОС Разград с определение № 54 от 21.03. 2024 г. отменил първоинстанционното определение и допуснал исканото обезпечение чрез налагане на поисканата обезпечителна мярка – възбрана върху посочения в същото имот, като била издадена и Обезпечителна заповед № 9 /21.03.2024 г. По касационна частна жалба, депозирана от адв.Д.П. от САК, защитник на С. П., към момента на подаването - обвиняема по Д.П, пр.пр. вх.№ 1320/2023 г. по описа на РП Разград, състав на първо н.о на ВКС с определение по НЧД № 484/2024 г., по съображения за допуснато съществено процесуално нарушение - липса на мотиви, отменил въззивното определение и върнал делото за ново разглеждане от същия съд. Хронологичното проследяване на процесуалното развитие на делото е необходимо, включително и с оглед наведените в касационната жалба основания за немотивираност в светлината на заявеното неизпълнение на дадените от предходния касационен състав указания. Както е известно, положителната констатация за неизпълнение на дадени указания по чл.355, ал.1 от НПК ( в случая по чл.355, ал.1 т 3 от НПК) е самостоятелно отменително основание по см. на чл.348, ал.1, т. 2 от НПК ( вж. Р № 307/ 20.07.2010 г. по н. д. № 272/2010 г., на ВКС I н. о, Р № 278/ 15.03.2017 г. по н.д. № 1002/2016г на ВКС, ІІ, н.о., Р. № 247/ 13.12.2016 г., по н.д.№ 1003/2016г на І, н.о.) и наличието му винаги предпоставя отмяна на акта и връщане на делото за ново разглеждане. В случая обаче, внимателният преглед на изложените в атакуваното определение съображения, преценени в светлината на характера на обезпечителното производство, не дава основание ВКС да се съгласи с изложеното в тази посока оплакване. Вероятната основателност на иска е различна от доказаността на претенцията и предполага както различни усилия при изследването на относимите обстоятелства, така и различна степен на аргументираност. Достатъчно е от аналитичната проверка на събраната съвкупност съдът да достигне до извод за вероятната основателност на иска, като заключението му следва да е с изискуемата степен на „убедителност“. Последната не е обвързана с изхода на същинското производство, а предполага убедителност на изследваните и налични по делото доказателства, която да е основана на тяхното съдържание и относимост към фактите от предмета на доказване. Ето защо и доводите, основани върху претендирана липса на подробно обсъждане на доказателствата, счетени от въззивния съд за „убедителни“ по см на чл. 391, ал.1, т.1 от ГПК, не се приемат за основателни. Безспорно е, че посоченото изискване за убедителност на писмените доказателства при поискано обезпечение на бъдещ граждански иск в наказателния процес не се изчерпва с обективираното в постановлението по чл.219 от НПК становище на обвинението за доказателствена обезпеченост на ангажираната спрямо привлеченото лице наказателна отговорност. Именно в тази посока е констатирано от предходния касационен състав допуснато съществено процесуално нарушение, за отстраняване на което делото е било върнато за ново разглеждане. След като указанията са изпълнени и съдът е изложил доводи, аргументирали извода му му както за вероятната основателност на гражданския иск, така и относно приетото наличие на предпоставката по чл.391, ал.1 от ГПК, а именно, че ще бъде невъзможно или затруднено изпълнението на евентуално осъдително решение в полза на пострадалия ако не бъде допуснато исканото от него обезпечение, то и така наведеното оплакване не се приема за основателно. Следва да се посочи, че всъщност в касационната жалба не се излага твърдение в тази посока – за непосочени доказателства, обосновали изводите на въззивният съд за основателност на поисканото обезпечение, а е изразено недоволство от качеството на доказателственото обсъждане. Съдът на следващо място не е отчел в доводите си за приетото наличие на условието за вероятната основателност на иска резултатния характер на престъплението измама, което и изключва необходимостта от обсъждане на наведеното в тази посока възражение на касатора. Престъплението е обсъждано единствено в контекста на активната процесуална легитимация на пострадалия да предяви иск в конкретното наказателно производство ( л.4, абз.първи,възз определение ). Ето защо и според настоящия състав на ВКС, атакуваното определение не страда от липса на мотиви, поради което и не е реализирано заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК. Противно на съдържателния прочит на атакуваното определение са и твърденията в жалбата за неаргументираност на приетото от съда наличие на обезпечителна нужда. Встрани от неконкретния характер на развитата позиция, доколкото същата е подкрепена с принципни положения, не и с относими към конкретиката на случая доводи, следва да се посочи, че обезпечителната нужда е надлежно обоснована, включително и с разсъждения, направени в контекста на обсъжданото наличие на вече допусната възбрана върху същия имот с определение по ч.гр.д.№ 160/2023 г. Доколкото по въпроса с допустимостта на едновременно наложената възбрана на различно основание – в производства с различен предмет, но върху един и същи недвижим имот, предходният състав на ВКС е изразил становище, което настоящият състав на ВКС споделя, то и доводите отправени в насока оспореното на това основание наличие на „обезпечителна нужда“ не изискват допълнително обсъждане. Съответно повторно развитата в настоящата касационна жалба идентична позиция не може да бъде третирана различно, освен като неоснователна. Отговор е получило на следващо място и възражението за счетената за „неподходяща“ обезпечителна мярка, аргументирано с твърдението за естеството на възбранения имот, посочен като единствен на длъжника и в този смисъл за несеквестируем. В атакуваното определение, чрез инкорпориране на изразеното в предходното определение на ВКС становище по този въпрос (стр. 6, възз. определение) е отговорено на така изтъкнатите, макар и през призмата на оспорената допустимост на повторното обезпечение, доводи за претендираното, в този смисъл, отсъствие на обезпечителна нужда. ВКС намира за необходимо само да посочи в допълнение на както се отбеляза споделеното становище на предходния състав на ВКС и разбирането, вложено в правната доктрина, което е в същия смисъл – П.. С, Наказателен процес на Република България, Университетско издателство „К. О.“ 1989, с. 241-242. Поставения в жалбата проблем за наличието, респективно отсъствието на обезпечителна нужда би предпоставил необходимост от допълнителни съображения в случай на заявена несъразмерност, каквито съображения не са ангажирани и съответно не са налице обективни основания за обсъждане. Следва да се припомни, че пределите на настоящия касационен контрол са очертани от изтъкнатите в касационната частна жалба касационни основания и доводите, изложени в тяхна подкрепа. В рамките на тези очертания е и дължимата от ВКС проверка. С оглед гореизложеното претенцията на подсъдимата С. Н. П., отправено в подаденато чрез защитника и адв. Д.П. от САК искане за отмяна на наложената обезпечителна мярка е неоснователна, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Ето защо и на основание чл. 73, ал. 4 от НПК във с чл. 396, ал. 2 от ГПК, Върховният касационен съд,