Определение № 642 от 27.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1265/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ЗД „БУЛ ИНС” АД, представлявано от адв. Г. Д., срещу определение № 146 от 21.03.2024г. по в.гр.д. № 385/2023г. на Апелативен съд Бургас, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение № 14 от 30.01.2024г. по в.гр.д. № 385/2023г. на Апелативен съд Бургас в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие със закона. Сочи, че е заплатил за производството пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6120 лева по два договора за правна защита и съдействие, като по първия от тях е заплатено възнаграждение в размер на 5520 лева за защита против подадената от насрещната страна – Х. М., въззивна жалба. Намира, че с оглед изхода на делото във въззивната инстанция и предвид осъществената от процесуалния представител защита в пълен обем заплатеното за защита срещу жалбата на ищеца адвокатско възнаграждение следва да му бъде присъдено изцяло. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да му бъдат присъдени разноски за въззивното производство в посочения размер. Ответникът по частната жалба Х. М. Х., представляван от адв. Н. Д. и адв. Б. А., представя отговор, с който я оспорва. Намира за законосъобразен извода на въззивния съд, че в хипотезата, в която жалбите и на двете страни са оставени без уважение, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби остават за тяхна сметка. Моли частната жалба да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. В обжалваното определение въззивния съд е повторил изложените в мотивите на решението си съображения, че с оглед изхода от въззивното обжалване и оставянето на въззивните жалби без уважение не следва на страните да се присъждат разноски за въззивното производство, и е намерил, че не са налице основания за преразглеждане на това становище. Обжалваното определение е неправилно. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на Х. М. Х. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от него искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 104 000 лева до 150 000 лева и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за разликата над 9578,64 лева до 11 973,30 лева и насрещна въззивна жалба на ЗД „БУЛ ИНС” АД срещу първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от Х. Х. иск за заплащане на обезщетение за имуществени за разликата над 7754,64 лева до 9578,64 лева. С възззивното решение подадените от страните въззивна жалба и насрещна въззивна жалба са приети за неоснователни и първоинстанционното решение е оставено в сила в обжалваните части. При този изход на делото на страните не следва да се присъждат направените разноски за процесуално представителство по подадената всяка от тях въззивна жалба с оглед извода за тяхната неоснователност. На основание чл.78, ал.3 ГПК е налице основание за присъждане на разноски за осъществена от процесуалния представител на ответника ЗД „БУЛ ИНС” АД защита срещу подадената от ищеца въззивна жалба с оглед нейната неоснователност. Искане за присъждане на тези разноски е направено от ответника своевременно, като е представен и договор за правна защита и съдействие № 4642 от 13.11.2023г., с който е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 5520 лева с ДДС за оказване на защита и процесуално представителствоо по въззивната жалба на Х. М. и е посочено, че възнаграждението е заплатено авансово и в брой. Поради това искането на ответника за присъждане на разноски за защита срещу въззивната жалба на ищеца е основателно. Основателно е направеното от ищеца възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 5520 лева. Като изключение от общото правило нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се прилага само ако възнаграждението за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Последната законова хипотеза е налице според настоящия състав, като съдът съобразява предмета на въззивното производство. Адвокатското възнаграждение е заплатено за защита срещу въззивна жалба против първоинстанционно решение, с което предявени искове за заплащане на обезщетения за неимуществени и за имуществени вреди по чл.432, ал.1 ГПК са отхвърлени за разликата над 104 000 лева до 150 000 лева и за разликата над 9 578,64 лева до 11 937,30 лева, като са спорни част от релевантните факти, отнасящи се до доказаните вреди поради причинени при процесното ПТП множество телесни увреждания и до наличието на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия, и са изложени оплаквания за неправилност на фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, по които ответникът е осъществил защита чрез подаване на писмен отговор. Същевременно във въззивното производство нови доказателства не са събирани и е проведено едно открито съдебно заседание. Поради това настоящият състав намира, че съответстващо на действителната фактическа и правна сложност е адвокатско възнаграждение в размер на 4500 лева. В тази връзка следва да се посочи, че с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав счита, че не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, а следва да извърши преценка на вида, количеството и сложността на извършената работа с оглед уговорения паричен еквивалент на адвокатското възнаграждение. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, като на частния жалбоподател бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция в размер на 4500 лева. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение